6-та глава: Глобалното затопляне - врагът сме ние и не бива да имаме ток или кола
Препоръчителна литература
Веднъж разбрал как световните олигарси оперират и какво целят, човек лесно може да разбере за какво става дума, когато се говори за антропогенното (т.е. създадено от човека) "глобално затопляне" (АГЗ). Става дума за призрачна заплаха, при която врагът са газове, произвеждани от хората. Т.е. врагът са самите хора; което съвпада с малтусианския мироглед на задкулисието, обсъден във 2-ра глава. Функцията на тази заплаха е да сплаши хората, за да се съгласят на по-ниско потребление и по-ниска раждаемост. Защото планетата има самообявили се собственици, които не желаят някакъв човешки добитък да я товари.
Официалната формулировка на АГЗ е в духа на следното: Индустриалната цивилизация, без която не може да съществува и да живее толкова добре 8-милиардното световно население, произвежда много газ - въглероден диоксид (или двуокис). Този газ се събира в небесата и действа като палатка. Получава се парников ефект и планетата се нагрява. Всички много ще се потим и освен това ще се издавим в надигналите се океани. Затова не бива да имаме деца, да ядем меса, да пътуваме извън града и да живеем в големи жилища.
Възражение: Преувеличаваш - чак пък хората да не искат да имат деца!? Отговор:
Но както в случая с "пандемията", официалната теза очевидно нямаше нищо общо с действителността. Така както вирусът беше безопасен за повечето население и лесен за лекуване, а заключванията и спринцовките бяха брутални ненужни, така очевидно хората, колкото и газове да изпускат, не са виновни за никакво затопляне; макар че ако има затопляне, то би ни било от полза, за разлика от убийствените и безумни мерки, които по идея трябва да го спрат.
Антропогенно ли е затоплянето? Т.е., дори да приемем условно, че има глобално затопляне (което също е спорно), виновни ли са за него хората?
Отговорът е "надали". Знаем от историята, че климатът съвсем успешно сам си се променя, без никаква помощ от нашите газове.
Конкретно, знаем, че между 17-ти и началото на 19-ти век е било по-студено от през средновековието или през 19-ти и 20-ти век. Протекъл е т.нар. Малък ледников период. Това го знаем не от разни измислени компютърни модели и фантастични псевдонаучни теории, а от исторически и културни предмети от този скорошен и добре документиран период. Например знаем, че през 17-ти и 18-ти век, река Темза редовно е замръзвала за цели седмици и хората са си правели огромни панаири върху леда. Съществуват картини от периода, увековечили леда и панаирите. В началото на 19-ти век, точно преди голямата английска победа над Наполеон при Ватерло през 1815 г., протича последният панаир. Защо спират ледените панаири на р. Темза? Защото след 1815 г., Темза повече не замръзва. Разбира се, 1815 г. е зората на индустриалната революция и не може да се говори за никакви газове и парникови ефекти.
Т.е. можем да покажем с общи доводи, без никакви теории, модели и прочие глупости, че без никаква човешка намеса, европейският климат е преминал през драстични промени през близкото историческо минало. Какво е причинило промените? Науката, в безкрайното си всезнаещо великолепие, обвинява слънцето, вулканите, океаните и земната орбита. Т.е. учените хабер си нямат, защото става дума за сложни и мащабни процеси трудни за изследване. По принцип, малко незнание не вреди. Човешко е, скромно е, мъдро е. Никой не се е родил научен. Лошото е когато човек се прави, че знае, без реално покритие. Особено ако този човек е в отговорна позиция.
Да се върнем към историческите данни. Освен че се знае, че е имало Малък ледников период през от 16-ти до 19-ти век, се знае, че е имало Средновековен топъл период от 10-ти до 14-ти век. В книгата си Колапсът (2004), Джаред Даймънд (1937) представя теза, че топлият период е позволил колонизацията на Гренландия от страна на викингите, които после напускат колонията си заради застудяването.
Преди Средновековния ледников период е имало други топли и студени периоди. Например Късноантичния малък ледников период, довел отчасти до Великото преселение на народите.
Добре. Значи се намираме в следната ситуация. Знаем, че климатът съвсем успешно сам си се мени в значителен мащаб. Току става по-студено, току става по-топло. Учените не могат да обяснят защо. Може би е заради вулканите, може би заради слънцето, може би заради океаните, може би заради орбитата на Земята. Но изведнъж през последите 30 години, финансирани от хора, които открито заявяват, че според тях планетата е пренаселена, на базата на модели, проекции, теории и предположения, "учените" ни обясняват, че изпускаме прекалено много газове и превръщаме планетата в оранжерия и че трябва да ядем, пътуваме и раждаме по-малко, за да нямаме газове. Това е абсурдно!
Възражение: Добре де, а не е ли възможно поне малко нашите газове да затоплят планетата? Отговор: Може би. Но какъв процент е от газовете и какъв от слънцето, луната, вулканите, оста на земята, океаните и т.н.? "Учените" сами си признават, че хабер си нямат. Затова можем да приемем с насмешка твърденията, че "96% процента от учените вярват, че 95% от затоплянето се дължи на човешките газове". Но едно по едно. Ще разгледаме "учените" по-долу.
Но нека все пак да съпоставим "затоплянето" и газовете.
Възникват въпроси. Защо между 1880 и 1920 газовете растат, а температурата пада? Защо температурата през 70-те е не по-висока от температурата през 40-те, въпреки, че през 70-те се изпускат 3-4 пъти повече газове? И защо графиката започва от 1880 г.?
Началото е 1880 г. по две причини. Едната е, че реално едва през 1880 г. започват да се събират данни с термометър в голям мащаб. Макар и не идеални, тези данни все пак са някакви. Преди това данни няма. Всичко е предположения базирани на исторически данни и спорни техники като ледени ядра и т.н. Все пак, ето пример за "официално" предположение за температурите преди 1850 г.:
Може да се поспори относно качеството на данните; но поне разполагаме с нещо, с което да работим. Разглеждаме. Добре. Защо температурата скача с цял градус между 1700 и 1850, когато на практика хората не са изпускали никакви газове? И какви са тия подскоци с по един градус в рамките на няколко години неколкократно случили се (според източника на данните) през 19-ти век? И каква е тази отвесна черта на края? Защото следната графика изглежда коренно различна:
Разбира се, графиката отгоре е просто една от версиите, публикувани в научната литература. Има и други. Например следната, публикувана в елитното списание Science:
Как гърците, римляните, египтяните, китайците, индийците, инките и т.н. са успели да създадат огромни цивилизации в ужасната горещина? Защо не ги е заляло морето? Как е паднала температурата през тъмните векове? Да не би римляните да са задържали газовете си? Защо температурата се качва през 18-ти и 19-ти век без газове? Какво става?
Каквото става е, че климатът сам си се мени през вековете, под въздействието на космически и планетарни процеси и сили. Следователно дори да има затопляне, можем да приемем, че то е природно явление, върху което човечеството засега вероятно упражнява никакъв или минимален ефект. Което значи, че спокойно можем да продължим да живеем нормално. Ще се справим с каквито промени дойдат. А едно затопляне може дори да ни е от полза.
Уинипег е столицата на провинцията Манитоба в Канада. С население малко под един милион, това е град с една идея по-малък от София но по-голям от Пловдив. Разположен дълбоко в канадските прерии, Уинипег търпи дълги зими. Средната максимална дневна температура е под нулата в 5 от 12-те месеца на годината. Около 60 дни в годината - два пълни месеца - са с температура под -20 градуса. Отгоре на това духа вятър, който допълнително изостря студа. За сравнение, температурите в София почти никога не падат под -10 и средната температура на най-студения месец, януари, е около нулата.
Да си представим сега, че температурата в Уинипег се дигне с 4-5 градуса. Пак ще е студено, но ще е доста по-добре! Зимата от половин година може да се скъси на 3-4 месеца. Градът може дори да стане обитаем.
Лятото е време на слънце, плаж, череши, дини, ваканции, любов, пътешествия, здраве и щастие. Зимата значи студ, сметки, киша, сняг, тъмнина и компоти. Не че и в зимата не може човек да си изкара добре. Но лятото просто е по-хубаво.
Така че ако наистина има глобално затопляне, то това е прекрасно! Ако нашите газове вдигат температурата на планетата, нека да изпускаме повече.
Както показват картите отдолу, повечето човешко население живее в горещи влажни райони. Защото топлината и водата са живот!
Вгледайте се в картите. Какво става, ако световната температура се вдигне 2-3 градуса? Цветовите пояси мръдват по малко и повече земи стават годни за живот.
Възражение: Не е ясно, че ефектът от повишаването на температурата ще бъде линеен. Планетата и климата са сложни системи. Може да се получат всякакви изкривявания. Отговор: Добре; но това са чисти спекулации. Ако нещата са непредвидими, то какво има да говорим? Това, което е сигурно, е, че животът се нуждае от вода и енергия и че топлината и влагата са благоприятни за човешкото съществуване.
Както видяхме по-горе, би било прекрасно, ако има глобално затопляне. Но има ли?
Затопляне може би има, но съвсем не достатъчно.
По-горе видяхме графика с официално заявените температурни промени от 1880 г. насам.
Но защо се взираме относителната температура, а не просто самата температура?
Както показва графиката, промяната в температурата е почти незабележима. Вие можете ли да различите между 26 градусовите и 27 градусовите дни? Между 14 и 15 градуса температура? Че то в рамките на един ден температурата често варира с десетина градуса и някак си оцеляваме. През зимата пада под нулата, през лятото стига до 30 на сянка и пак някак си живеем.
Глобалното затопляне е толкова опасно и страшно, че ако не ни натякваха за него всеки ден в продължение на 30 години, дори нямаше да подозираме, че съществува (ако наистина съществува и учените пак не са се объркали).
Въпреки многото и мощни газове, които непрекъснато изтласкваме в атмосферата за да се греем, нещата не винаги са толкова топли, колкото бихме си пожелали.
По-горе се запознахме с канадския град Уинипег, където едно глобално затопляне би било като дъжд след суша. За съжаление, зимата 2021-2022 г. в Уинипег видя рекорден снеговалеж. Зимата преди това, 2020-2021, счупи рекорд за студ. А зимата на 2019 г. е била най-студената от 40 години.
На западния американски бряг, в Сиатъл където живеят двата от големите богаташи на нашата ера Джеф Безос (1964) и Бил Гейтс (1955-), 12 май 2022 г. бе най-студения в историята на града.
А в родината? Най-студеното начало на май от 40 години.
През февруари 2021 г. американският юг бе ударен от ужасен студ. Резултатът бе бедствено положение в Тексас.
Възражение: Глупецо, ти не разбираш! Глобалното затопляне всъщност е Изменение на климата. Всичко ще става по-екстремно и по-страшно и е нормално да има рекордни студове. Отговор: Малко ми е трудно да се съглася. Или има затопляне, или не. Ако има затопляне, нормално е да очакваме да бъдат чупени рекорди за горещина. Но откъде-накъде ще падат рекорди за студ? Тук не става дума за естествени статистически явления. Дори температурите да растат, от време на време тук-таме ще бъде по-студено. Тук става дума за рекордно студени периоди през последните 2-3 години на много места по света.
Отделно, идеята, че "Глобалното затопляне значи Промяната на климата" е анти-научна. Науката предполага изграждането на теории на базата на наблюдения. А начинът, по който се изпитват самите теории, е чрез използването им за обясняване на миналото и предвиждане на бъдещето. Тезата, че човешките газове променят климата е (в най-добрия случай) със спорна научна стойност. Тя не обяснява защо климатът се е променял в миналото, когато хората не са изпускали толкова много газове. И не дава проверими предположения. Да кажеш, че климатът се променя е като да кажеш, че слънцето ще залезе и изгрее по веднъж всеки 24 часа. Да. Така е. Е и? Ако кажеш, че климатът се затопля имаш 50% шанс да си прав. В нашия случай "науката" пак намира начин да се провали. Преди половин век "учените" си скубят косите от страх от "идващ ледников период".
Публикувано [в списание Time] понеделник, 24 юни 1974 г
В Африка сушата продължава за шеста поредна година, което значително увеличава броя на жертвите на глада. През 1972 г. рекордните дъждове в части на САЩ, Пакистан и Япония причиниха едни от най-лошите наводнения от векове. В пшеничния пояс на Канада една особено студена и дъждовна пролет забави засаждането и може да донесе разочароващо малка реколта. Дъждовната Великобритания, от друга страна, страда от нехарактерни сухи периоди през последните няколко пролети. Поредица от необичайно студени зими е обхванала американския Далечен Запад, докато Нова Англия и Северна Европа наскоро са преживели най-меките зими, които някой си спомня.
Докато преглеждат странния и непредсказуем модел на времето от последните няколко години, все по-голям брой учени започват да подозират, че много привидно противоречиви метеорологични колебания всъщност са част от глобален климатичен катаклизъм. Колкото и да варира времето от място на място и от време на време, когато метеоролозите вземат средни температури по света, те откриват, че атмосферата постепенно се охлажда през последните три десетилетия. Трендът не показва индикации за обръщане. Климатологичните Касандри стават все по-загрижени, тъй като метеорологичните аберации, които изучават, може да са предвестник на нова ледникова епоха.
Издайническите признаци са навсякъде — от неочакваната устойчивост и дебелина на леда във водите около Исландия до миграцията на юг на топлолюбиво създание като броненосеца от Средния запад. От 1940 г. средната глобална температура е спаднала с около 2,7° F. Въпреки че тази цифра е в най-добрия случай приблизителна, тя е подкрепена от други убедителни данни. Когато климатологът Джордж Дж. Кукла от Геологическата обсерватория Ламонт-Дохърти на Колумбийския университет и съпругата му Хелена анализираха сателитни метеорологични данни за Северното полукълбо, те откриха, че площта на ледената и снежна покривка внезапно се е увеличила с 12% през 1971 г. и увеличението продължава оттогава. Районите на остров Бафин в канадската Арктика, например, някога са били напълно свободни от сняг през лятото; сега те са покрити целогодишно.
Учените са открили други признаци на глобално охлаждане. От една страна, има забележимо разширяване на големия пояс от сухи полярни ветрове на голяма надморска височина - така нареченият циркумполярен вихър - който преминава от запад на изток около горната и долната част на света. Всъщност именно разширяването на тази шапка от студен въздух е непосредствената причина за сушата в Африка. Чрез блокиране на носещите влага екваториални ветрове и предотвратяването им да донесат валежи в изсъхналия регион на юг от Сахара, както и в други засегнати от суша райони, простиращи се по целия път от Централна Америка до Близкия изток и Индия, полярните ветрове всъщност са причинили Сахара и други пустини, за да достигнат по-на юг. Парадоксално, същият вихър е създал доста различни метеорологични странности в САЩ и други зони с умерен климат. Докато ветровете се въртят по земното кълбо, южните им части се извиват като долната част на пола. Студеният въздух се изтегля надолу през западната част на САЩ, а топлият въздух се издига нагоре към североизток. Сблъсъкът на въздушни маси с много различни температури и влажност може да създаде жестоки бури - неотдавнашния обрив от катастрофални торнада в Средния запад, например.
Цикъл на слънчевите петна. Промяната на времето очевидно е свързана с разликите в количеството енергия, което земната повърхност получава от слънцето. Промените в наклона на земята и разстоянието от слънцето биха могли например значително да увеличат или намалят количеството слънчева радиация, падаща върху което и да е полукълбо - като по този начин променят климата на земята. Някои наблюдатели са се опитали да свържат единадесетгодишния цикъл на слънчевите петна с климатичните модели, но досега не са успели да дадат задоволително обяснение как може да е включен цикълът.
Човекът също може да е донякъде отговорен за тенденцията на охлаждане. Рийд А. Брайсън от Университета на Уисконсин и други климатолози предполагат, че прахът и други частици, изпуснати в атмосферата в резултат на земеделие и изгаряне на гориво, може да блокират все повече и повече слънчева светлина от достигане и нагряване на повърхността на земята.
Климатичен баланс. Някои учени като Доналд Ойлман, ръководител на групата за дългосрочни прогнози на Националната метеорологична служба, смятат, че тенденцията за охлаждане може да е само временна. Но всички са съгласни, че е необходима много повече информация за основните влияния върху климата на Земята. Наистина, за да придобият такива знания, 38 кораба и 13 самолета, превозващи учени от почти 70 нации, сега се събират в Атлантическия океан и другаде за мащабно 100-дневно проучване на ефектите на тропическите морета и атмосферата върху времето в световен мащаб. Самото изследване е само част от международно научно усилие, известно като акронимично като GARP (от Global Atmospheric Research Program).
Каквато и да е причината за тенденцията на охлаждане, последиците от нея могат да бъдат изключително сериозни, ако не и катастрофални. Учените смятат, че само 1% намаление на количеството слънчева светлина, удрящо земната повърхност, може да промени климатичния баланс и да охлади планетата достатъчно, за да я изпрати по пътя към друга ледникова епоха само след няколкостотин години.
Сегашният климат на Земята е нещо като аномалия; през последните 700 000 години е имало най-малко седем големи епизода на ледници, разпространяващи се върху голяма част от планетата. Температурите са били толкова високи, колкото са сега, само около 5% от времето. Но има по-непосредствена опасност от перспективата за нов ледников период. Дори ако температурата и моделите на валежите се променят само леко в близко бъдеще в една или повече от трите основни страни износителки на зърно – САЩ, Канада и Австралия – глобалните хранителни запаси ще бъдат рязко намалени. Климатологът Кенет Хеър от университета в Торонто, бивш президент на Кралското метеорологично дружество, смята, че продължаващата суша и неотдавнашният провал на руската реколта са дали на света мрачно предчувствие за това, което може да се случи. Хеър предупреждава: „Не вярвам, че сегашното население на света е устойчиво, ако има повече от три години подред като 1972 г.“
Т.е. ако климатът застудяваше, вместо да се стопля, пак щяха да обвинят нас и нашите газове и да ни обяснят, че "прахът и други частици, изпуснати в атмосферата в резултат на земеделие и изгаряне на гориво, може да блокират все повече и повече слънчева светлина от достигане и нагряване на повърхността на земята."
Възражение: Тогава учените не са знаели, но сега знаят! Отговор: След 50-100 години ще казват същото за настоящите учени и "Глобалното затопляне".
Много други влиятелни списания публикуват статии подобни на горната, цитирайки отряди от учени работещи в елитни институции. Ето например статията от списание Newsweek, публикувана през 1975 г. (Тази засега няма да я превеждам.)
Списък с десетки подобни статии публикувани през 1970-те години в разни вестници и списания в англоезичния свят, включително във важните издания като New York Times, Washington Post, L.A. Times и т.н. има например тук.
Схемата се вижда нагледно. Търси се призрачна заплаха. Можем да изберем човешка заплаха (терористите, комунистите, капиталистите и т.н.) или природна (бедствия, екстремни температури, зарази и т.н.). Взимаме екстремните температури. Климатът сам си се променя и в мащабен план или се стопля или застудява. Избираме едното от двете, почваме да раздаваме научни стипендии за "изследването на проблема", взимаме някоя теория свързваща заплахата с човешките действия и надуваме гайдата чрез медиите. После предлагаме решение на проблема, което се състои от промените в обществото, които желаем. В случая желаем занижено потребление и по-ниска раждаемост. Тази добре утвърдена схема понякога се нарича "проблем, реакция, решение" или "хегелова диалектика".
Разбирам, че на много от нас им е досадно, когато бабичките ни казват да си сложим чорапите, да караме внимателно, да си изядем вечерята и да им ходим на гости всеки ден. Но няма ли и от тях полза, при това не само когато на човек му се яде боб? Нужно ли е чак да прибягваме към жертвоприношението на бабичките, за да спасим планетата? Не са ли хора и те, нямаме ли хубави спомени заедно, няма ли други начини да надмогнем призрачната заплаха на върлуващите газове?
"Зелената сделка" на теория означава нов напълно некомунистичен (защото е зелен, а не червен) социален ред, в който човечеството ще използва вятърни мелници и слънчеви панели за да спаси природата от газове; а на практика означава трепане на пенсионерите, чиито пенсии няма да се справят със зелените цени на тока и другите необходимости.
Разглеждаме графиката. Цената на тока (на Power Exchange Central Europe) е била около 50 Евро за мегават-час през лятото на 2019. В края на лятото на 2021 г. започва растеж... На 5-и октомври се достига рекорд - 163 Евро/мегават-час. Това е над 3 пъти повече от преди 2 години. На 22-и декември 2021 г. се достига нов рекорд - 326 Евро/мегават-час. Т.е. два път повече от 3 три месеца по-рано и над 6 пъти повече от 2 и половина години по-рано. Но това е само началото! На 7-и юли 2022 г. се достига поредния рекорд, 371 Евро/мегават-час.
Какво означава това? Ами да видим. Според статия в pariteni.bg цитираща "анализ на SaveOnEnergy по данни от Евростат и Odysee Mure", през 2019 г. българите плащат средно 7% от заплатата си за ток. Нека сега да умножим това по 5. Получаваме 35% - една трета. Разбира се, правителството се опитва да замаже ситуацията с дотации и подобни чалъми. Но нали парите за тези дотации трябва да дойдат от някъде! Вариантите са или орязване на бюджета в други посоки, или дългове. А дълговете са опасно нещо, както помнят виделите 1990-те.
Възражение: Всички това е временно. Европейският Съюз взима мерки. Това са сериозни хора, ще оправят нещата. Отговор: Та това са самите хора, създали кризата, въпреки предупрежденията на хора, забелязващи фактите и данните, които разглеждам тук. Въобще не е ясно, че ще оправят каквото и да е. Ако имат акъл, не им личи. Може да направят нещата по-лоши.
Какви за причините за високите цени на тока? Както обикновено, разни, защото проблемът е системен.
Една причината е цената на природния газ. В Европа, природният газ струва около 20 Евро за мегават-час в продължение на десетилетие между 2010 и 2020 г. През пролетта на 2021 г., цената започва да се качва... и не спира да се качва до 22 февруари 2022 г. и началото на войната в Украйна. Тогава цената е около 200 Евро за мегават-час - т.е. 10-пъти по-висока от "обикновено". Следва спад, последван от нов рекорд през месец юли.
Според Eurostat, природния газ допринася за малко под четвърт от европейското електричество.
Възникват въпроси. Европа получава около 40% от газта си от Русия. Нужно ли е враждебното отношение към Русия при тези условия? Защо ЕС не санкционира Саудитска Арабия за войната в Йемен? Защото Саудитска Арабия поне засега се счита за надежден сатрап на Империята, докато Русия е оценена като враг, а ЕС като подвластна провинция, която може да бъде потенциален конкурент. ЕС може да реши проблемите с газа чрез Северен поток 2. [Бел. ред. Това важеше през лятото на 2022 г. През септември американците просто взривиха Северния поток. Май една тръба е останала, но на всички им е ясно, че и тя може да бъде взривена.] Но за това се изискват политическа и морална воля, с които в момента европейците не разполагат. Алтернативите на руския газ - по дефиниция втечнена газ от Щатите, Близкия Изток и други далечни брегове - ще са скъпи и скоро няма да бъдат готови.
Друга причина за високите цени на електричеството в Европа, поне около септември 2021 г., е липсата на духане. На вятър.
Вятърът понякога духа, а друг път не духа. Когато духа, 15-20% от тока в Европа идва от вятърните турбини. Но когато не духа, турбините не произвеждат ток.
Цените в на природния газ и електричеството в Европа скочиха при появата на ново явление: вятърът в бурното Северно море спря да духа.
Слънчевата енергия пък зависи от слънцето. В началото на 2020-те, през лятото, фотоволтаиците снабдяват малко над 10% от европейския ток. Но през зимата, процентът пада до 0-1%.
Ако вятърът не духа и газът не тече, то по принцип има доста алтернативи. Като например атомната енергия. Но много в ЕС не вярват в такива неща. Например гръбнакът на европейската икономика, Германия.
Атомната енергия е "зелена", в смисъл, че не изпуска вредните газове. Според основаната през 1974 г. в Париж като част от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) автономна междуправителствена организация Международна енергийна агенция (MEA) (International Energy Agency - IEA), ядрената енергия е най-евтината енергия.
По този начин ядрената енергия остава нисковъглеродната технология с най-ниски очаквани разходи през 2025 г. Само големите водни резервоари могат да осигурят подобен принос при сравними разходи, но остават силно зависими от природните дадености на отделните страни. В сравнение с производството на базата на изкопаеми горива, атомните централи се очаква да бъдат по-достъпни от централите, работещи с въглища. Докато базираните на газ газови турбини с комбиниран цикъл (CCGT) са конкурентни в някои региони, техният LCOE до голяма степен зависи от цените на природния газ и въглеродните емисии в отделните региони. Електричеството, произведено от ядрена дългосрочна експлоатация (LTO) чрез удължаване на жизнения цикъл, е силно конкурентноспособно и остава не само най-евтиният вариант за производство с ниски въглеродни емисии – в сравнение с изграждането на нови електроцентрали – но и за цялото производство на електроенергия навсякъде.
Т.е. немците затварят атомни електроцентрали, въпреки че ядрената енергия е най-евтината от всички енергии и е зелена. Защо го правят? Други като французите и южнокорейците продължават да строят АЕС, въпреки натиск от разни посоки. "Зелените" партии и силите зад тях (защото зелените партии все от някъде получават средства) използват нещастието във Фукушима от 2011 г. като инструмент за създаване на страх от ядрената енергия. Подобни зелени са особено влиятелни в Германия. Както знаем в България, Вашингтон предпочита Европа да няма ядрена енергия - най-вероятно за да бъде зависима от американския втечнен газ. Германия, която и до ден днешен остава окупирана държава, е особено подвластна на американското влияние.
Има известен спор относно цените на ядрената и вятърната енергия. Почитателите на вятъра твърдят, че напоследък вятърните мелници излизат по-евтини. Тази теза е представена например от американската правителствена Eнергийна информационна администрация (Energy Information Administration). Но в сметките има няколко момента. Например цената на строежа на атомните електроцентрали - южнокорейците строят ядрени централи за 2-3 пъти по-малко пари от американците. Цитирам статия от Forbes от 2018 г.:
Според нов анализ на Масачузетския технологичен институт ядрените реактори могат да струват два пъти повече в Съединените щати и Европа, отколкото в азиатските страни, където индустрията процъфтява.
Внимателното регулиране често поема вината, но по-високите разходи тук имат много повече общо с дизайна на проекта и управлението на строителството, установяват изследователи от MIT в доклад, публикуван през септември.
„На изток – в Корея, Китай и ОАЕ, които се строят от корейците – цената е 3000-4000 долара за киловат, докато на запад цената е на север от 8000 долара за киловат. Въпросът е защо,“ каза Дейвид Пети, сътрудник в Националната лаборатория на Айдахо и старши сътрудник в изследването на MIT.
Цената на строежа на нови станции е едно на ръка. Друг момент е продължителността на живота на съществуващите електроцентрали. Ако построим централа за 1 милиард Евро и тя произвежда ток в течение на 50 години, то проекцията за цената на тока е една. Но ако очакваме станцията да произвежда ток в продължение на един век, то предполагаемата цена на тока става значително по-ниска - защото и в двата случая, повечето разходи са за построяването на самата централа. Това означава, че (както твърди Международна енергийна агенция (MEA)) най-евтиният (и зелен) източник на електроенергия са подобрените съществуващи централи. Ако разбирам правилно, това значи нещо от рода на нови реактори в АЕЦ Козлодуй.
Друг важен момент е постоянността на ядреното електропроизводство. Ядрената централа произвежда ток всеки ден и всяка нощ. Докато "зелената" енергия - вятърните турбини и фотоволтаиците - са капризни по дефиниция. В най-добрия случай ще са нужни други източници на енергия за тихите зимни дни, през които зелена енергия няма да има. Това трябва да са или батерии, които засега просто почти няма и създаването на които в достатъчен мащаб ще изисква огромни средства отгоре на вложените в "зелените" турбини и ще създаде нови зависимости към страните, произвеждащи съставките за тези батерии - например омразните на мнозина Русия и Китай.
Въпрос: А откъде идва уранът за ядрената енергия? Отговор: За урана има повече варианти отколкото за редките земни метали. Франция си набавя от Нигер и други африкански страни, Канада, Австралия и Казахстан.
Струва си да се признае, че и зелените енергийни източници имат интересни предимства. Например децентрализацията. С няколко турбини или фотоволтаика и няколко батерии, група хора могат да се изолират от системата що се отнася до електричеството (което е важно). С ток и сателитен Интернет, човек може да бъде влиятелен от произволна точка на планетата. А ако добавим и крипто-портфейл, става възможно изкарването на прехрана.
Децентрализацията на електропроизводството може би би била полезна и в случай на война.
Друга причина за скъпия европейски ток са пазарни схеми, договори, чалъми и прочие прийоми за доене на добитъка. Цитирам статия от Politico:
Проблем с дизайна на пазара
Страните от ЕС търгуват електроенергия на пазари на едро, където целта е да се покрие потреблението на енергия за всеки един час от следващия ден.
Пазарите следват пределен модел, което означава, че крайната цена на електроенергията за следващия ден е фиксирана към цената на най-скъпото гориво, необходимо за задоволяване на прогнозираното търсене. Системата е предназначена да предостави на комуналните услуги възможност за възстановяване на инвестиции и оперативни разходи.
Ако 100 процента от търсенето може да бъде посрещнато с вятърна, слънчева и ядрена енергия, които имат много ниски производствени разходи, цената на електроенергията може да бъде много ниска или дори отрицателна - това се случи през пролетта на 2020 г., когато търсенето на електроенергия беше ниско и възобновяемата енергия производството беше високо.
Но когато очакваното търсене надхвърли предлагането, което може да бъде генерирано от чиста енергия, трябва да се използват скъпи изкопаеми горива, за да се отговори на търсенето, а цената на енергията е фиксирана към тази стойност. Ето защо скокът в цените на природния газ е лоша новина за цените на електроенергията.
Испанското правителство в понеделник призова Комисията да преосмисли пазара на електроенергия на едро.
„През последните три години намалихме наполовина интензивността на емисиите на нашия микс от генерирания и силно намалихме участието на електроцентрали с изкопаеми горива“, пише Мадрид в документ, изпратен до Брюксел. „Въпреки това, централите с изкопаеми горива все още определят цената и стоят зад внезапното увеличение на цената на електроенергията.“
Комисията е чувала подобни обжалвания в миналото и ги е отхвърляла. Говорител каза миналия месец, че настоящата система „осигурява рентабилен поток“ и насърчава „защитата на уязвимите потребители“.
Експертите са съгласни с Комисията. Алтернативните настройки, като моделите на заплащане като оферта, всъщност са довели до по-високи цени на местата, където са били внедрени.
Какво значи това? Значи, че след като затвори двата реактора на АЕЦ Козлодуй като условие за влизане в ЕС и продаде ТЕЦ-овете, задължавайки се да изкупува продукцията им и купи вятърни мелници от ранния скъп модел и влезе в европейския пазар за ток, България изкуствено завиши цената на електричеството си. С четири реактора в АЕС-а и ВЕЦ-овете, тока в България можеше да бъде най-евтиния и най-зеления в Европа. Той и сега е най-евтиния в ЕС благодарение на наследството от Соц-а.
В обобщение, зелената мания доведе Европа (и България като част от нея) до напълно предвидима енергийна криза. Резултатът от затварянето на ядрените централи и превключването към "зелена" комбинация от втечнен газ, вятърни турбини и фотоволтаици вероятно ще бъде скъп ток и зависимост от американците, които изнасят втечнен газ. В рамките на българската действителност - па дори и общоевропейската - това означава трепане на пенсионери. И снижение на потреблението. За всичко както обикновено може да бъдат обвинени Русия и лошия късмет.
Тук мога да направя няколко скромни предложения:
Кризата в Шри Ланка подновява дебата за биологичното земеделие
Тъй като нейният президент бяга на фона на широко разпространени протести, Шри Ланка е потънала все по-дълбоко във все по-дълбока политическа криза. Лесно е да се забрави в този срив, но икономическите сътресения, които доведоха южноазиатската нация до този момент, бяха ускорени от катастрофалното й преминаване към органично земеделие – поставяйки нови въпроси относно жизнеспособността на устойчивото земеделие. Островът в Индийския океан с население от 22 милиона щеше да е първият, който ще премине към органично земеделие в цялата страна. Вместо това потъна в най-големите си социални вълнения.
Страната е в хаос, политическите партии отчаяно се опитват да създадат общопартийно правителство. Часове преди официално да се оттегли, президентът Готабая Раджапакса избяга на Малдивите в сряда, след като протестиращи нахлуха и окупираха двореца му.
Преди почти две години същият Раджапакса, след като консолидира хватката на могъщата си политическа династия – чрез назначаването на своя брат (и бивш президент) Махинда като министър-председател – каза на среща на върха на ООН, че Шри Ланка е преживяла „увеличаващо се използване на химически торове , пестициди и средства за борба с плевелите, довели до неблагоприятни въздействия върху здравето и околната среда”. Използването на тези инструменти на промишленото земеделие не е в съответствие с „устойчивите хранителни системи“ на наследството на Шри Ланка, заяви той.
Индустриалното земеделие се смята [от кого?] за неустойчиво и източник на влошаване на околната среда. Съвременното селско стопанство допринася между една пета до почти една трета от емисиите на парникови газове. Той също така използва до 70% от цялата прясна вода. Широкото използване на агрохимикали замърсява обработваемата почва; Данните на Организацията на обединените нации по прехрана и земеделие (FAO) показват, че глобалната употреба на пестициди на единица посевна почва се е увеличила със 75% между 1990 г. и 2016 г. Това направи аргумента за биологичното земеделие все по-популярен, като защитниците твърдят, че традиционните методи на земеделие са също толкова ефективни и много по-устойчиви и безопасни.
Разкъсвани между настоящите проблеми с поминъка и дългосрочните опасности, политиците са склонни да заобикалят на пръсти проблемите на съвременното земеделие. Раджапакса е изключение. В предизборната си кампания през 2019 г. той обеща да премине Шри Ланка към биологично земеделие след десетилетие. Той изпълни това обещание миналата пролет, като издаде обща заповед за забрана на целия внос на агрохимикали.
Повече от два милиона фермери, или около 27% от националната работна сила, бяха оставени да се борят за естествени торове. Правителството не успя да увеличи вътрешното производство на органични пестициди и торове или да предостави на фермерите субсидии за закупуването им. Внезапната промяна на политиката съсипа добивите. Оризът, основният хранителен продукт на Шри Ланка, който преди се произвеждаше адекватно и дори се изнасяше, видя средните добиви намалени с около 30%. За първи път от десетилетия Шри Ланка трябваше да внася ориз. Производството на чай, основният износ на страната, спадна с 18%, намалявайки приходите от валута. Поради протестите на фермерите, забраната за внос на агрохимикали беше облекчена през ноември. Но все още нямаше връщане към субсидирането на химически торове, както преди.
Прекъсването, което това причини на селскостопанския сектор на Шри Ланка, не можеше да дойде в по-лош момент. Туристическата индустрия, източникът на валутни приходи на страната и гръбнакът на нейната икономика, вече се беше разтревожила от великденските бомбени атентати през 2019 г. – най-смъртоносната терористична атака след края на 26-годишната гражданска война с тамилските бунтовници през 2009 г. Пандемията само влоши ситуацията.
Раджапакса, който започна да взема заеми за инфраструктурни проекти, въведе данъчни облекчения, за да стимулира икономиката. Но това има обратен ефект, вместо това струва на правителството около 1,4 милиарда долара пропуснати приходи. Скоро изчерпаните валутни резерви и ниското събиране на приходи ще ограбят правителството на Шри Ланка от капацитета да внася дори основни неща като храна, лекарства и гориво. Преломната точка дойде, когато цените на горивата скочиха до небето с избухването на руско-украинската война. Потънала в 51 милиарда долара външен дълг, Шри Ланка дори не беше в състояние да изпълни лихвените си задължения. През май тази година страната просрочи дълга си, за първи път в историята си.
Т.е. в името на намаляването на газовете, добрият управник на Шри Ланка решава да забрани ползването на тор и общо взето с един указ да отмени Зелената революция, която се състои в увеличаването на производството на храна чрез изкуствени торове. Резултатът на този гениален ход е понижен добив и (в съчетание с противовирусните мерки) фалит. Вместо да понесе заслужения гняв на народа, гениалният управник бяга при господарите си навън.
Възражение: Хаха, какви глупчовци! Но ние сме европейци, тука е друго, тук това не може да се случи. Отговор: Сериозно ли мислите, че Кирчо и Кокорчо и подобните им не могат да ги натворят същите? Или че управниците в ЕС, при които цената на тока скочи 6 пъти, не могат да сътворят и други поразии? Всъщност в Холандия вече знаят отговора.
„Емоция и болка“, докато холандските фермери се борят срещу огромните съкращения на добитъка
Фермерите изразяват гняв от стремежа на правителството да се справи със замърсяването с азот чрез значително намаляване на броя на прасета, говеда и пилета в Холандия
По пътища и мостове в Холандия хората окачват холандското знаме с главата надолу. Това е знак на солидарност с холандския селскостопански сектор, който също ще бъде развит чрез радикално намаляване на броя на добитъка с 30%, стъпка, която се предприема за постигане на екологични цели.
През последните седмици фермерите блокираха центровете за разпределение на храна със стотици трактори, блокираха главни пътища и се появиха пред регионалните събрания и домовете на министрите, за да протестират. Един късно вечерен протест завърши с обвинение на полицай, че е стрелял с пистолет по син на 16-годишен фермер.
Това идва след като властите в Холандия публикуваха подробности за съкращенията на амоняк, азотни оксиди и азотен оксид, необходими за защита на повече от 150 природни резервата в страната. И селскостопанският сектор е този, който ще понесе тежестта на намаляването на емисиите.
„Това вече не е демокрация: това е диктатура“, казва Йерун ван Маанен, фермер със 130 крави в Зееволде, централна Холандия, който се присъедини към протестите.
Оборският тор, когато се смеси с урината, освобождава амоняк, азотно съединение. Ако навлезе в езера и потоци чрез оттока от фермата, прекомерният азот може да увреди чувствителните природни местообитания. Страната има седмата по големина популация от добитък в ЕС, но е сравнително малка по размер. Това му дава най-високата гъстота на животните в Европа, с недостатъчна земя, за да се използват добре отпадъците от повече от 100 милиона говеда, пилета и свине.
Ван Маанен казва, че фермерите са несправедливо набелязани: „Ако дойдете за нас и нашите семейства, вие попадате на душата на фермера“, казва той. „Предлагахме всякакви решения, но ни пренебрегваха. И накрая измислят план за намаляване на добитъка. Никой друг сектор не е намалил азота през последните 30 години колкото ние. Ето защо има много емоции и болка.”
Последната правителствена коалиция досега не е била разубедена от протестите от стремежа си да се справи с екологичните проблеми на страната. След забележително съдебно решение през 2019 г., той трябва да намали азотните емисии, за да позволи на строителните проекти да вървят напред в страната.
Или накратко, в името на спасяването на планетата от опасните газове няма да ядете качествена храна, а само буламачите и тревите и корените, които ви бъдат отредени. "Чувствителните природни местообитания" са по-важни от вас и семействата ви.
Британците вече ядат значително по-малко месо
Ежедневната консумация на месо в Обединеното кралство е спаднала със 17% през последното десетилетие, показва проучване.
Това намаление обаче не се случва достатъчно бързо, за да постигне ключова национална цел, според учените. [Същите учени, които измислиха вирусните спринцовки ли са, или други?]
Целта е да се намали въздействието на нашата диета върху околната среда.
Тази цел, поставена от Националната хранителна стратегия [тази стратегия да не е от същите хора, измислили енергийната стратегия?], се основава на преглед на цялата хранителна система на Обединеното кралство - от земеделието и производството до глада и устойчивостта.
То препоръчва консумацията на месо в Обединеното кралство да спадне с 30% през следващите 10 години.
Подобни "стратегии" лесно могат да доведат до недохранване; което е друг добър начин за жертвоприношението на "ненужните".
Бъдещето наближава и средният европеец вече може да го помирише! Гениалните стратегии на евроуправниците за борба с невидимите вируси, газове и други страховити неща водят до понижено потребление заради високите цени, "мерките", недостък на стоки, и прочие.
Фарсовете с вируса и "глобалното затопляне" повдигат следния въпрос: Добре де, чак толкова задръстени ли са учените? Как може да бълват такива глупости?
Отговорът на въпроса е, че нещата не са съвсем прости, но като цяло, в наше време доста от учените са много задръстени поради ред причини. За да разберем какво се случва е нужно да разгледаме психологията, създаването и средата на учените.
"Науката" като институция произтича от църквата и държавата. В наше време ролята на църквите е силно ограничена и университетите зависят от държавата и НПО-тата, които контролират научните и образователни институции чрез раздаването на пари.
След войната, Западният и Източният свят построяват огромно количество университети и бясно търсят професори за да създадат факултети. През 1960-те и 1970-те протича златно време за академията. Завършилите се пласират лесно и работят в красиви университетски комплекси с дълги летни ваканции и разумни заплати. Все още се преследва съзиданието на държавност и промишленост.
Постепенно, обаче, на Запад се получава пренасищане на професориата. Т.е., започват да се произвеждат повече потенциални професори, отколкото могат да си намерят работа по университетите. Отделно протича процес на превръщането на университетите в нещо като фирми управлявани от псевдо-професионални бизнесмени - така наречената "администрация" - които водят борба за влияние с професорското съсловие. Един от резултатите на тези процеси е появата на така наречените "временни" професори, които преподават курсове на парче без никаква дългосрочна сигурност. Тези хора живеят на минималната заплата.
На по-успешните професори също въобще не им е лесно. Мнозина изкарват по някоя магистратура преди да започнат докторантурата. А докторантурата обикновено отнема между 5 и 7 години и изисква местенето при университета, където кандидатът е приет. Т.е. когато завършат, повече докторанти са на над 30, нямат пукнат грош, може би имат дългове, живеят в град който вероятно им е чужд и в който не им се живее, прекарали са целия си съзнателен живот в институции финансирани от държавата и НПО-тата и са изправени под реалната заплаха никога да не могат да изкарат нормална заплата.
За по-успешните следва фазата на така наречените постдокторски позиции. Това обикновено са временни позиции за по 2-3 години в разни университети в разни градове. Заплатите са над минималните но под средните. Докторантът прекарва много време в неистово писане на научни статии, защото научните статии са едни от "точките" в академията. Колкото повече научни статии в колкото може по-хубави списания, толкова по-добре.
Специалността на докторантите обикновено е изключително тясна. Повечето от тях имат относително ограничени познания за случващото се извън полето им; но също така изпитват силна привързаност към "науката" като институция, защото на психологическо ниво, те се чувстват важни бидейки част от "науката".
След две-три постдокторски позиции, докторантът вече е на средна възраст и силно се надява да си намери някаква постоянна позиция, пък било то и в по-малко престижен или приятен град. Приема каквото му се предложи и се мести пак. Първият договор - за асистент професор - обикновено е временен, примерно за 5 години. Това е поредният изпитателен срок. Ако всичко мине добре, след като е навършил 40, докторантът кандидаства за позицията на професор. С тази позиция идва и "tenure" [значи нещо като "собствено място"] - професорски привилегии, които включват значителна професионална сигурност. Най-сетне идват и малко по-добри пари - достатъчно за живот в средната класа и в наше време едва стига за изплащане на ипотека на нормално жилище в елитните Западни градове.
Така че борбата за оцеляване не приключва дори при достигането на "tenure". На това ниво парите и престижа идват от консултантските покани и научните стипендии раздавани от фондациите и правителството. Последните се връчват особено за модни теми като глобалното затопляне и т.н. и само на верни партийци, които няма да тръгнат да спорят относно основните постулати на "науката".
Академичното общество е изключително егалитарно на теория и йерархично на практика. Реално, почти цялото влияние е концентрирано в няколко елитни световни университета - Харвард, Принстън, Йейл, Оксфорд, Кеймбридж, Чикаго, МИТ, Станфорд, Калтек, Лондонското икономическо училище, по няколко във Франция (особено Сорбонския) и Германия и т.н. В следвоенната епоха, повечето елитни университети са в англо-езичния свят и те привличат повечето елитни учени. Съзвездието от други университети по целия свят общо взето следи какво се случва в елитните институции и го имитира. Ако в Харвард и Оксфорд започнат да си отрязват ушите и да ги носят като гердани, до две-три години модата ще стигне и до техникумите в българските провинциални градове.
В резултат на този процес на обучение и личностно изграждане, докторантът е един силно уязвим човек, който е прекарал цял живот под опеката на системата, който дължи много от самочувствието си на престижа на "науката" като институция и който обикновено се чувства силно недооценен и си търси виновни за това - често вижданите като неуки и незаслужено забогателите простаци, които са зарязали ученето в един или друг момент и са се реализирали по разни начини. Тясната специализация на докторантите (много от които имат зубърски наклонности) и тяхната липса на житейски опит често означава, че те са малко задръстени.
Добра книга описваща обучението и психологията на модерното академично съсловие (и други професии с "бели якички") е Дисциплинирани умове (Disciplined Minds) (2001) на Джеф Шмит (Jeff Schmidt) . Цитирам от увода:
Твърдя, че скритият корен на много неудовлетвореност от кариерата е липсата на контрол на професионалистите върху „политическия“ компонент на неговата или нейната творческа работа. Обяснението на този компонент е основен фокус на тази книга. Днешните разочаровани професионалисти навлизат в своите области, очаквайки да свършат работа, която да „направи разлика“ в света и да добави смисъл към живота им. В тази книга показвам, че всъщност професионалното образование и заетостта тласкат хората да приемат роля, в която не правят съществена разлика, политически подчинена роля. Описвам как интелектуалният тренировъчен лагер, известен като висше или професионално училище, със своите хладнокръвни изгонвания и пълзяща индоктринация, систематично смила духа на ученика и в крайна сметка произвежда послушни мислители – високообразовани служители, които вършат възложената им работа, без да поставят под съмнение нейните цели. Призовавам студентите и професионалистите да се ангажират точно с такива въпроси, не само за собственото си щастие, но и за доброто на обществото.
Тази книга показва, че професионалното образование е битка за самата идентичност на индивида, както и за професионалната заетост. Показвам как студенти и работещи професионалисти са изправени пред силен натиск да компрометират своите идеали и да се откажат от мечтата си да работят за един по-добър свят. И изследвам какво могат да направят хората, за да устоят на този натиск, да се придържат към своите ценности и да преследват своите социални визии. Хората обикновено не мислят за училище и работа от гледна точка на подобна борба с високи залози. Но ако го мислеха така, те биха могли да си обяснят защо толкова много програми за професионално обучение изглеждат по-скоро обидни, отколкото просветляващи, и защо толкова много работни места изглеждат по-разочароващи, отколкото удовлетворяващи.
Реших да напиша тази книга, когато самият аз бях в аспирантура, получавайки докторска степен по физика, и бях разстроен да видя много от най-добрите хора да напускат или да бъдат изгонени. Казано по-просто, онези ученици, които са най-загрижени за другите, е най-вероятно да изчезнат, докато техните егоцентрични, тясно фокусирани връстници са настроени за успех. Най-дружелюбните, симпатични и лоялни хора, тези, които упорито продължаваха да ценят човешкия контакт, не сполучваха в академичната надпревара. Те бяха в неравностойно положение не само защото вниманието им беше разделено, но и защото вярванията им относно големите проблеми като справедливост и социално въздействие ги караха да спират, да мислят и да питат. Тяхното колебание и съзерцание ги забавяше, смекчаваше ентусиазма им и привличаше вниманието към странящите им приоритети, поставяйки ги в неравностойно положение в сравнение с техните безпрекословни, запалени съученици. Разбрах, че работодателите също предпочитат хора, които държат добре под контрол опасенията си за голямата картина и винаги я оставят в позиция от второстепенно значение по отношение на възложената работа. Така видях образованието и заетостта като самостоятелна, но дълбоко погрешна система. Написах тази книга с надеждата да разкрия проблема по-пълно и по този начин да провокирам промяна.
Забележете, че Шмит описва ситуацията преди 20 години. Оттогава освен тогавашното поколение, през системата е минало още едно.
Резултатът е свинщината, с която се сблъскваме навсякъде през 2022 г. Очевидно безумни идеи и твърдения ни се лансират като светая светих от безочливи натегачи, които много добре знаят от коя страна е намазана филийката и колко бързо могат да загубят и малкото, което имат; и които следователно или сами си вярват или спокойно лъжат с надеждата господарите им да им подхвърлят някой кокал.
Малкото изключения, които срещаме из този труд, обикновено изпълват следните задължителни условия: (1) някакво ниво на материална осигуреност (примерно изплатен дом), срещащо се по-често сред тези на над 60 годишна възраст, имали 30 и кусур години да изплащат 30-годишни ипотеки; (2) силно развито чувство за отговорност, често плод на силно-развити религиозни вярвания; (3) професионален престиж изразен в позиции в добри университети и статии в силни списания; (4) бунтарски дух изразен в личното размишление над проблемите на деня.
Покрай вируса видяхме няколко истински учени, които се бориха за истината и за науката - Питър МакКъла (1962-), Робърт Малоун (1959-), Зев Зеленко (1973-2022), Пиер Кори и други. Има ли такива учени и в контекста на "глобалното затопляне"? Разбира се, че има. Например авторите на следната подписка от 2019 г. (pdf):
Няма климатична извънредна ситуация
Глобална мрежа от 500 учени и професионалисти подготви това спешно съобщение. Науката за климата трябва да бъде по-малко политическа, докато политиките за климата трябва да бъдат по-научни. Учените трябва открито да се обърнат към несигурността и преувеличенията в своите прогнози за глобалното затопляне, докато политиците трябва безпристрастно да преброят реалните ползи и въображаемите загуби от адаптиране към глобалното затопляне, а не само реалните загуби и въображаемите ползи от смекчаването на затоплянето.
Природните, както и антропогенните фактори причиняват затопляне: Геоложката история разкрива, че климатът на Земята е варирал, откакто планетата съществува, с естествени студени и топли фази. Малката ледникова епоха приключва едва през 1850 г. Следователно не е изненада, че сега преживяваме период на затопляне. Само много малко рецензирани статии дори отиват толкова далеч, че да кажат, че скорошното затопляне е главно антропогенно.
Затоплянето е много по-бавно от прогнозираното: Светът се е затоплил с по-малко от половината от първоначално предвидената скорост и с по-малко от половината от скоростта, която може да се очаква въз основа на нетното антропогенно въздействие и радиационния дисбаланс. Това ни казва, че сме далеч от разбирането на климатичните промени.
Климатичната политика разчита на неадекватни модели: Климатичните модели имат много недостатъци и не са далеч правдоподобни като политически инструменти. Освен това те най-вероятно преувеличават ефекта на парниковите газове като CO2. И пренебрегват факта, че обогатяването на атмосферата с CO2 е полезно.
CO2 е растителна храна, основата на целия живот на Земята: CO2 не е замърсител. Газът е от съществено значение за целия живот на Земята. Фотосинтезата е благословия. Повече CO2 е полезен за природата, озеленявайки Земята: допълнителният CO2 във въздуха насърчава растежа на глобалната растителна биомаса. Също така е полезен за селското стопанство, като увеличава добивите от посеви в световен мащаб.
Глобалното затопляне не е увеличило природните бедствия: Няма статистически доказателства, че глобалното затопляне засилва ураганите, наводненията, сушите и подобни природни бедствия или ги прави по-чести. Въпреки това, мерките за намаляване на CO2 са колкото вредни, толкова и скъпи. Например вятърните турбини убиват птици и насекоми, а плантациите с палмово масло унищожават биоразнообразието на тропическите гори.
Политиката в областта на климата трябва да зачита научните и икономически реалности: Няма климатична извънредна ситуация. Следователно няма повод за паника и тревога. Ние категорично се противопоставяме на вредната и нереалистична политика за нулев нетен CO2, предложена за 2050 г. Ако се появят по-добри подходи, ще имаме достатъчно време за размисъл и адаптиране. Целта на международната политика трябва да бъде осигуряването на надеждна и достъпна енергия по всяко време и по целия свят.
Нашият съвет към политическите лидери е, че науката трябва да се стреми към значително по-добро разбиране на климатичната система, докато политиката трябва да се съсредоточи върху минимизиране на потенциалните щети за климата чрез приоритизиране на стратегии за адаптиране, базирани на доказани и достъпни технологии.
Сред подписалите се са: Emiel van Broekhoven, Emeritus Professor of Economics, University of Antwerp; Christophe de Brouwer, MD, Honorary Professor of Environmental and Industrial Toxicology, Former President of the School of Public Health at the Université Libre de Bruxelles; Samuel Furfari, Professor of Energy Geopolitics at the Free University of Brussels; Georges Geuskens, Emertitus Professor of Chemistry, Free University of Brussels and Expert Publicist on Climate Science; Raymond Koch, Retired Research director at Lab. Plasma Physics, RMA Brussels and Fellow Lecturer at UMons.; Henri A. Masson, Emeritus Professor Dynamic System Analysis and Data Mining, University of Antwerp; Václav Klaus, Former President of the Czech Republic, Professor of Economics, Founder of the Václav Klaus Institute; Bjarne Andresen, Professor of Physics, Niels Bohr Institute, University of Copenhagen; Johannes Krüger, Emeritus Professor, dr.scient, Department of Geosciences and Natural Resource Management, University of Copenhagen; Benoît Rittaud, Associate professor of Mathematics at University of Paris-Nord, President of the French Association des climato-réalistes. ECD Ambassador; Jean-Charles Abbé, former research director at CNRS, labs director (Strasbourg, Nantes) in Radiochemistry, expert at NATO and IAEA; Charles Aubourg, full professor at the University of Pau, geophysicist; Bernard Beauzamy, university professor (ret.), chairman and CEO, Société de Calcul Mathématique SA (Paris); Jean-Claude Bernier, emeritus professor; Fritz Vahrenholt, Professor (I.R.) am Institut für Technische und Makromolekulare Chemie der Universität Hamburg; ECD Ambassador; H.J. Bandelt, Emeritus Professor of Mathematics, University of Hamburg; Hermann Harde, Emeritus Professor of Experimental Physics and Materials Science, Helmut Schmidt-University, Hamburg; Werner Kirstein, Emeritus Professor of Climatology, University of Leipzig; Stefan Kröpelin, Emeritus Professor of Geology, Free University of Berlin and University of Cologne, Specialized in Climate Change of the Sahara; Uberto Crescenti, Professore Emerito di Geologia Applicata, Università di ChietiPescara, già Magnifico Rettore e Presidente della Società Geologica Italiana; Giuliano Panza, Professore di Sismologia, Università di Trieste, Accademico dei Lincei e dell’Accademia Nazionale delle Scienze, detta dei XL, vincitore nel 2018 del Premio Internazionale dell’American Geophysical Union; Alberto Prestininzi, Professore di Geologia Applicata, Università di Roma La Sapienza, già Scientific Editor in Chief della rivista internazionale Italian Journal of Engineering Geology and Environment e Direttore del Centro di Ricerca Previsione e Controllo Rischi Geologici (CERI), Sapienza Università di Roma; ED Ambassador; Franco Prodi, Professore di Fisica dell’Atmosfera, Università di Ferrara; Franco Battaglia, Professore di Chimica Fisica, Università di Modena; Movimento Galileo 2001; Guus Berkhout, Emeritus Professor of Geophysics, Delft University of Technology, Member of the Royal Netherlands Academy of Arts and Sciences; ECD Ambassador; Paul M.C. Braat, Emeritus Professor of Pulmonary Physics, University of Amsterdam; Gunnar Abrahamsen, Professor Em. Soil Science, University of Life Sciences, Norway; Christopher Monckton of Brenchley, Peer of the Realm and author of several reviewed papers on climate; ECD Ambassador; D. Q. Bowen, Emeritus Professor of Earth and Ocean Sciences, Fellow International Union for Quaternary Research, Cardiff University; Richard Courtney, Retired Material Scientist, Expert Peer Reviewer of the IPCC; Peter Owen FGS, Fellow of the Geological Society of London; Michael Asten, Emeritus Professor in Geophysics and Continuing Senior Research Fellow at the Monash University, Melbourne; Jeffrey Ernest Foss, Professor of Philosophy of Science, University of Victoria, English Canada; ECD Ambassador; Richard Lindzen, Emeritus Professor Atmospheres, Oceans and Climate, MIT, USA; ECD Ambassador; Larry Bell, Endowed Professor of Space Architecture, University of Houston, USA; Elliott D. Bloom, Emeritus Professor of Particle Physics and Astrophysics, KIPAC-SLAG, Stanford University; Freeman Dyson, Emeritus Professor Natural Sciences, Institute of Advanced Study, Princeton University, USA и много други.
Консенсус относно антропогенното глобално затопляне не съществува. Консенсус означава пълно съгласие; такова очевидно липсва.
Възражение: The Guardian казва, че "проучване установява, че 97% от научните статии за климата са съгласни, че затоплянето е причинено от човека". Отговор: Най-важното тук е, че дори да приемем твърдението, трябва да се зададе въпросът, а защо са несъгласни останалите 3% и какво казват? Могат ли да се намерят 3% от учените, които да отричат ядреното делене, ефектът на хинина върху болните от малария или всеобщото привличане? Отделно от това си струва да се отбележи, че общо взето на "климатичните учени" им се плащат много пари да пропагандират. А що се отнася до качеството на "проучването", самият Guardian публикува следния отговор:
Твърдението за 97% консенсус относно глобалното затопляне не издържа
Консенсусът е без значение в науката. В историята има много примери, когато всички са били съгласни и всички са грешали
Дана Нучители пише, че „случайно потвърждавам резултатите от миналогодишното 97% консенсусно проучване за глобалното затопляне“. Нищо не може да бъде по-далеч от истината.
Показвам, че твърдението за 97% консенсус е несъстоятелно.
В най-добрия случай Нучители, Джон Кук и колегите им може случайно да са се натъкнали на правилното число.
Кук и Ко избраха около 12000 статии от научната литература, за да проверят дали тези статии подкрепят хипотезата, че хората са изиграли съществена роля в наблюдаваното затопляне на Земята. 12000 е странно число. Климатичната литература е много по-голяма. Броят на статиите за откриване и приписване на изменението на климата е много, много по-малък.
Пробата на Кук не е представителна. Всяко заключение, което правят, не е за „литературата“, а по-скоро за документите, които са намерили.
Повечето от документите, които са изучавали, не са за изменението на климата и причините за него, но въпреки това много от тях са взети като доказателство. Документите за въглеродните данъци естествено предполагат, че емисиите на въглероден диоксид причиняват глобално затопляне - но предположенията не са заключения. Твърдението на Кук за нарастващ консенсус с течение на времето се дължи изцяло на увеличаването на броя на неуместни документи, които Кук и колегите му са приели погрешно за доказателства.
Резюметата на тези 12000 доклади са били оценени два пъти от 24 доброволци. Дванадесет бързо са отпаднали, оставяйки огромна задача за останалите. Това се вижда. Има проблеми в данните, които намекват, че оценяващите може да са заспали с нос върху клавиатурата. През юли 2013 г. г-н Кук твърди, че разполага с данни, които показват, че това не е така. През май 2014 г. той твърди, че данни никога не са съществували.
Данните също са обработени с грешки. По собствени изчисления на Кук 7% от оценките са грешни. Проверките на място предполагат много по-голям брой грешки, до една трета.
Кук се опита да потвърди резултатите, като накара авторите да оценят собствените си документи. В почти два от три случая авторът не е съгласен с екипа на Кук за посланието на въпросния документ.
Опитите да се получат данните на Кук за независима проверка са напразни. Кук понякога твърди, че оценяващите, които са интервюирани, имат право на поверителност – но оценяващите никога не са били питани за лични подробности. В други случаи Кук твърди, че оценяващите не са интервюирани, а интервюиращи.
Документът с 97% консенсус се основава на още едно твърдение: оценителите са случайни, оценените документи са важни. Ако измервате температурата, трябва да се уверите, че всичките ви термометри са правилно и последователно калибрирани. За съжаление, въпреки че разполага с данните, Кук не тества дали оценителите оценяват една и съща статия по един и същи начин.
Консенсусът е без значение в науката. В историята има много примери, в които всички са били съгласни и всички са бъркали. Консенсусът на Кук също е без значение в политиката. Те се опитват да покажат, че изменението на климата е реално и причинено от човека. Не следва дали и с колко трябва да се намалят емисиите на парникови газове.
Консенсус няма. Хората най-вероятно не причиняват никакво значително затопляне; времето ще покаже. Затопляне и въглероден двуокис в системата ще са по-скоро полезни. А мерките, предприети в борба с призрачната заплаха, за безумни дори в рамките на собствената си логика - защо се закриват атомни централи, след като ядрената енергия е зелена?
Антропогенното глобално затопляне е една от големите лъжи на малтусианското задкулисие, което цели ограничаване на потреблението (за да пазят всичко за себе си) и, по възможност, ограничаване на населението.