Когато през 1989 г. България прие капитализма, на нас и нашите родители ни беше обяснено нещо като следното: Системата на капитализма, свободните пазари и либералната икономика е най-развитата, гениална и научна икономическа система в историята и е най-добрия и единствения правилен път към икономическо благополучие и дори лична свобода. Скоро, след като приемете капитализма, ще бъдете богати! Вместо лади ще карате нови мерцедеси и вместо на Варна ще ходите на почивка в Ибиса, Амалфи и Акапулко.
Неолибералният икономически модел, популярен в англо-американския свят през 1980-те и 1990-те, проповядваше най-новата версия на идеите на английските философи от 19-ти век Рикардо (1772-1824) и Джон Стюарт Мил (1806-1873); австрийските икономисти от средата на 20-ти век като Фридрих Хайек (1899-1992), Лудвиг фон Мизес (1881-1973) и Йозеф Шумпетер (1883-1950) и повлияните от Айн Ранд (1905-1982) американски монетаристи от следвоенната ера - особено Милтън Фридман (1912-2006) и "маестрото" Алън Грийнспан (1926-).
Може би малко опростявам, но като цяло неолибералната доктрина е заклет лесе-фер (laissez-faire), твърдящ, че с изключения на контрол над инфлацията чрез лихвения процент, правителството може само вреди на икономиката, включително ако пречи на свободния поток на капитал и работна ръка през националните граници. Идеята е, че ако правителството просто държи лихвения процент 1-2% под процента на инфлацията, то "невидимата ръка" на "свободния пазар" магически ще насочи трудът на населението в полезна посока и скоро всички ще бъдем богати.
Почти десетилетие по-късно, след няколко години безмилостен лесе-фер, Виденовата зима през 1996-1997 доведе до моята емиграция. След това десет години се чудих какво точно се случи с България през '90-те години и защо като народ преживяхме такова гладно и бедно време. Тук в съкратен вид ще ви дам изводите, до които достигнах. Както обикновено, на тези, които желаят да се задълбочат в темата, предлагам кратка библиография.
В началото на лятото на 2008-а година получих диплома по икономика (и други неща) от солиден англо-езичен университет. Бях малко учуден от курсовете, защото те наблягаха повече на прости математически модели и задачки отколкото на политическа философия и исторически анализ. Струваше ми се, че икономистите се опитват да бъдат физици, докато всъщност науката им е съществено различна от физиката.
В края на същото лято, през септември 2008 г., световната икономика се взриви и пропадна в няколкогодишна криза. Бях изумен. Как така моите професори, някои от които бяха служили в правителството, не ме предупредиха, че това ще се случи? Как така четири години курсове и прочие не дадоха на мен и моите колеги знанията, чрез които можехме да предвидим идващата криза? Как така гениалните икономисти грижещи се за просперитета на великата Американска империя не предотвратиха кризата?
Тези въпроси ме предизвикаха да се заема с труда, чиято най-нова (през октомври 2022 г.) версия четете в момента.
Един от неизбежните въпроси на нашето време е следния: Защо непрестанно има финансови кризи? То да беше само 2008-а. Преди това през 2000 се пука dot-com балонът. Преди това на 19-ти октомври 1987 DOW Jones пада с 22% в Черния понеделник. През 1980-те и началото на 1990-те в САЩ протича така наречената криза на спестяванията и заемите. През 1970-те пък протича кризата на "стагфлацията". През 1930-те протича Голямата депресия. Преди това американската банкова система почти пропада през 1907-а. И така нататък.
Всички тези кризи имат реални последствия. Хора губят работа и спестявания. Страдат цели поколения и народи. Ако икономическата теория на свободния пазар, която властва над нас, е толкова гениална, защо непрестанно се случват тези кризи?
Приетият отговор на либертарианците е теорията на "съзидателното унищожение" ("creative destruction"), формулирана през 1942 г. от австрийския икономист Йозеф Шумпетер. Идеята е, че периодичните взривове в капиталистическите икономики прочистват остарелите и нерентабилни компании и правят място за енергичните нови компании.
Тезата на Шумпетер не е задоволителна. Достатъчен контрапример е Голямата депресия, по време на която в продължение на десетилетие 15-20% от американското население е безработно и световната икономика се свива с 15%. Това не е "съзидателно унищожение". Това е просто унищожение.
Така че въпросът остава: Защо в толкова прекрасната неолиберална лесе-фер икономика толкова често има кризи?
Виждам два възможни отговора, които впрочем са взаимно съвместими. (1) Защото неолибералната / лесе-фер икономическа теория е погрешна или непълна от гледната точка на националния просперитет. (2) Кризите са изгодни на влиятелен елемент в обществото.
Или казано по друг начин, кризите показват, че управляващите са или идиоти или измамници или и двете.
Друг важен въпрос относно неолибералния модел е: Ако този модел е толкова гениален и успешен, защо не работи? Защо Източна Европа, Латинска Америка и разни азиатски държави не са богати въпреки предаността си към неолиберализма?
Доводът, че в тези държави няма истински лесе-фер не е убедителен. Ето официална карта на "икономическата свобода". А след нея карта на БВП на глава на населението.
Защо Китай се справя толкова добре, въпреки ниската си "икономическа свобода"? Защо Чили и Аржентина са на един хал, макар че в Чили има неолиберализъм, а в Аржентина не? Защо Франция, Италия и Япония са сред най-богатите държави в света въпреки относително ниската си (според Heritage Foundation икономическа свобода?).
Вижда се с просто око, че "икономическата свобода" и икономическото развитие далеч не са твърдо корелирани, както трябва да бъдат според съвременната неолиберална икономическа теория. От което следва, че най-малкото, неолибералната икономическа теория е погрешна.
А на национално ниво, печели ли средният човек от неолиберализма? Да погледнем към царството на неолиберализма - САЩ:
Оказва се, че откакто американците започват да практикуват неолиберализъм през 1970-те, дялът на богатите от общия приход се качва от една десета на около една четвърт! Излиза, че богатите са тези, които печелят най-много от неолиберализма. Което подсказва истинската функция на неолиберализма - да служи като инструмент за икономически контрол.
В Силициевата долина има един лаф - "това не е грешка, това е функция" ("it's not a bug, it's a feature"). И действително, от самото изобретяване на икономическата наука, един от клоновете й проповядва точно доктрини, които служат като инструмент за икономически контрол вътре и извън държавата. Англо-американците и техните спътници изплозват този инструмент вече два века и го приложиха върху Източна Европа през 1990-те.
През 1849 г., Томас Карлайл (1795 – 1881) в свое есе нарича младата наука на икономиката "мрачната наука" ("the dismal science"). Запомнящата се фраза остава в историята и е повод за майтапи във факултетите по икономика до ден днешен.
Нарицателното, което Карлайл използва е израз на негодуванието сред много мислители през 19-ти век срещу популярните и влиятелни в Британската империя "либерални" (от латинската дума за "свобода", визирайки "свободните" пазари и т.н.) икономически теории, формулирани през предшестващите десетилетия от Адам Смит (1723-1790), Давид Рикардо (1772-1824) и нашият познайник Томас Малтус (1766-1834). И действително, същността на английската "либерална" икономическа теория, влиятелна и до ден днешен, поне донякъде отразява един песимистичен, мизантропски и лицемерен мироглед, твърдящ негласно, че нямащите може би са обречени да нямат, а имащите заслужават дори повече.
В гордите, независими и набиращи сила Америка и Германия, обаче, се създава друга икономическа наука. Като американския дух тя е енергична, оптимистична и практична. Тя казва, че с труд и чалъм може да се постигне просперитет. Народът трябва да предостави труда; но чалъмът отдавна ни е предоставен от Фридрих Лист (1789-1846), Хенри Кери (1793-1879) и други.
"Мрачният" момент, който Карлайл визира, се състои в това, че според наивно прочитане на теорията на Смит за търсенето и предлагането, могъществото на така наречената "невидима ръка на пазара" сама може да се погрижи за всичко и следователно най-важното задължение на всеки морален и сериозен човек е да остави ръката да върши своята работа - лесе-фер, както се казва на френски.
Карлайл, възпитан в суровата традиция на калвинистите, не одобрява лесе-фер с довода, че тъй като работата е нужна и важна за човека и обществото, то вместо да седят и да гледат, управниците трябва да напъват простолюдието да работи.
Тук, заради оплитането на няколко на пръв поглед противоположни понятия, се получава привиден парадокс. Икономическият либерализъм поощрява "освобождаването" на икономиката и хората от страна на правителството. Но свободата, както обсъждаме в много други глави в тази книга, е много сложно нещо.
Анатол Франс (1844-1924) пише следната знаменита мъдрост: "Законът, в своето величествено равенство, забранява както на богатите, така и на бедните да спят под мостове, да просят по улиците и да крадат хляб."
Наблюдението на Франс разрешава парадокса на либералното мислене. Свободата на всички да се оправят както могат означава свобода за силните, безскрупулните и късметлиите да правят каквото си искат със слабите, наивните и неудачните.
Двете известни идеи на Давид Рикардо илюстрират горния принцип. Едната от тях е идеята за "железния закон на заплатите" ("iron law of wages"). Законът гласи, че в свободния пазар, естественото ниво на заплатите винаги ще бъде абсолютния минимум, с който работникът може да се изхранва. Доводът е очевиден - фирмите, които плащат по-ниски заплати ще могат да продават стоките си на по-ниски цени и така да подбият фирмите, които плащат по-високи заплати.
Доведен до логичното си заключение, "законът" на Рикардо означава, че простите работници никога не могат да се надяват да съберат пари, за да си купят дом и въобще да живеят добре. Съдбата им е завинаги да работят за къшей хляб, докато собствениците (като Рикардо) прибират излишъка.
Нещо повече - формулировката на Рикардо намеква, че описаната ситуация е нещо естествено и неизбежно. "Мрачна" картина, наистина.
Второто голямо "откритие" на Рикардо е принципа за "сравнителното предимство". Този принцип гласи, че всеки икономически район е предразположен към един или друг вид икономическа активност. Така например Англия е подходяща за гледане на овце (и оттам шиене на вълнени дрехи), а Франция за отглеждането на вино. Следователно, в една либерална икономическа система, всеки район ще се съсредоточи върху продукцията на тази стока, за която е подходящ. И с печалбите от продажбите на излишъка от тази стока на световния пазар, ще купува другите стоки от другите райони.
Звучи добре. Обаче, ако помислим малко, какво става ако важните и скъпи стоки са все в един район, а евтините и фриволни стоки са в друг? Ако в бургаско правят автомобили и компютри, а във варненско кошници и кифли, то много бързо Варна ще стане дълбока провинция на Бургас.
Ако горният пример звучи нереалистичен, да разгледаме следния. Представете си, че в ЕС се реши, че Германия е подходяща за правенето на автомобили и електроуреди; Чехия и Полша за металургия; а България е подходяща за летни ваканции (за лумпените - богатите ще ходят в Швейцария и Ибиса) и прислуга. По реалистичен пример ли е? Може би прекалено реалистичен?
Двете идеи на Рикардо са пример на досадния навик на икономистите да формулират наивни модели, които нямат нищо общо с реалността и на досадния навик на влиятелните олигархии, на които моделите им изнасят, да проповядват тези модели като гениални открития.
Грешката в "железния закон" е нагледно доказана от Хенри Форд и се състои в това, че ако се плащат по-високи заплати на работниците, те могат да си позволяват да купуват повече, повишавайки нивото на икономическа активност в цялата система. Хенри Форд е известен с това, че плаща високи заплати на работниците си с идеята те да могат да купуват автомобилите, които той произвежда. По този начин Хенри Форд олицетворява класическия американски индустриален капитализъм, при който работниците делят печалбите от производството със собствениците, от което всички печелят и държавата става силна.
Подходът на Форд показва нагледно един от най-важните и неразбрани свойства на свободния пазар. А именно, тъй като сложните системи могат да имат повече от едно състояние на равновесие и свободният пазар е сложна система, то в един и същи свободен пазар е възможно да бъдат достигнати различни състояния на равновесие, в някои от които всички икономически играчи са по-облагодетелствани от в други състояния. Казано направо, една и съща държава може да бъде както бананова република, така и модерна икономика, в рамките на свободния пазар. Затова доктрината "лесе-фер" в най-прозаичния си либертариански вид е вредна. Лошо и глупаво да се оставят нещата на самотек. Правилно е да се преследват цели с достъпните морално допустими средства. На нивото на народите, тези "средства" включват инструменти като държавата, короната и църквата. (В зависимост от относителната сила на тези институции в дадения исторически момент.) Тези институции не само не бива да си завързват ръцете с лесе-фер; те са задължени по природа да работят за благополучието на народа - това е тяхната функция, техния raison d'etre.
Това има предвид и Карлайл, когато казва, че противно на измишльотините на "мрачната наука", управниците са морално задължени да дадат на населението възможността да запълват дните си с честен и ползотворен труд. Важно е да се уточни, че трудът трябва да е ползотворен, с оглед на възражението повдигнато от Джон Стюарт Мил, който не е съгласен с идеята за бъхтенето като самоцел. Да - макар че трудът наистина краси човека, има разлика между полезния труд и безсмисленото (понякога даже вредно) бъхтене. Затова трудът, както много други неща, трябва да бъде подчинен на разума.
Карлайл изразява несъгласие и с тезата на Томас Малтус, че човечеството е обречено на гладове и епидемии, които периодично да унищожават "излишното" население. Историята на последните два века ясно показва, че Малтус не е бил прав. Всъщност теорията на Малтус е по-интересна от психологическа отколкото от научна гледна точка. Най-интересното в неговата теория е това, че тя отразява предразсъдъците на англо-американската върхушка, които виждат себе си като естествени собственици на планетата и виждат простолюдието като досадни насекоми, които им крадат от баницата.
Възраженията срещу икономическия либерализъм и манията за "лесе-фер", които повдигнах по-горе, са ясни още от 19-ти век и са ясно формулирани в трудовете на Лист и Кери, които споменавам в препоръчителната литература на върха на страницата. Лист и Кери правилно определят доктрината "лесе-фер" като инструмент на британския империализъм. В един абсолютно свободен пазар, първият, който се е индустриализирал има огромно предимство пред останалите, което може да му позволи да попречи на икономическото развитие на другите за своя сметка. С капитала, спечелен чрез преднината си, първенецът може да изкупува обещаващите конкуренти или да ги разорява, продавайки стоки на загуба.
Този проблем е известен в икономическата теория като проблемът на монопола. И наистина, "свободният пазар" предполага конкуренция; но в състоянието на монопол, конкуренция не може да съществуват. Но парадоксът на свободния пазар е, че неминуемо води до монопол! Защото играчът, който вземе превес обикновено успява да елиминира и изкупи останалите играчи. (Освен ако не се договорят, в който случай имаме олигопол с почти същите ефекти като при монопол.) Този сценарий се развива в САЩ в края на 19-ти век, когато в американската икономика се появяват няколко титанични монополиста - Рокфелер в добива на петрол и Карнеги в леенето на стомана. В наше време най-скъпите компании в света са монополните гиганти на Силициевата долина - Гугъл (търсене), Фейсбук (социална мрежа), Майкрософт (операционна системма), Амазон (онлайн пазаруване) и т.н. Единствено Китай има информационен сектор сравним с американския. Американските гиганти бързо поглъщат най-сериозните кадри и фирми от Европа.
Но да се върнем към доводите на Кери и Лист. След като отбелязват, че практикуването на "лесе-фер" означава негласно подчинение на Британската империя, те предлагат път към национално индустриално развитие. В някои отношения този път е достатъчно прост. Вместо да седи с вързани ръце, правителството трябва да създаде предпоставките за развитие. Това включва: (1) Тарифи и дотации, които да дават предимство на националното производство поне във вътрешния пазар. (2) Подпомагането на строежа на инфраструктура (пътища, канали, ж.п. линии, телефонни и електрически мрежи, летища и т.н.), за да улесни движението на стоки и персонал. (3) Поощряването на създаването на компетенти кадри чрез университети, техникуми, покани към чужди експерти и т.н. (4) Поощряването на развитието в ключови отрасли - краставиците са хубаво нещо, но с краставици една държава не може да просперира. Трябват луксозни или високо-технологични продукти с голяма добавена стойност. (5) Финансирането на обещаващи проекти чрез пари, напечатани от държавата, която има суверенното право да създава капитал печатайки пари.
И действително, САЩ и Германия стават икономически гиганти през 19-ти век следвайки не "свободния пазар" и "лесе-фер" и либералната икономика, а чрез подходът, препоръчан от Лист и "американската икономическа школа" на Александър Хамилтън, Хенри Клей, Хенри Кери и други.. Следната графика, показваща американските тарифи през последните два века, илюстрира този факт:
Ред други държави се развиват по същата рецепта през 20-ти век, като особено добър пример са Япония, Южна Корея и Китай.
Чак когато САЩ става най-голямата световна икономическа сила през 20-ти век американците започват да проповядват "свободния пазар" - защо така им изнася.
Така нареченият "Вашингтонски консенсус" е нещо като икономическия елемент на неолибералната система, която Франсис Фукуяма (1952-) знаменито описва като "края на историята". Фукуяма на практика казва, че краха на СССР означава, че англо-американската система е, ако може да заемем израза на Лайбниц, "най-добрия от всички възможни светове". По този начин Фукуяма следва в стъпките на древния Рим (върху чийто модел е изграден САЩ), където в по-добрите времена биват обожествени императорите.
Самият Вашингтонски консенсус проповядва, че неолибералният икономически модел - приватизация, дерегулация, свободни пазари и т.н. - е най-добрият и единствен морално допустим икономически модел, който трябва да бъде приложен върху всички.
Така наречените "чикагски момчета" демонстрират този модел през 1970-те в Латинска Америка. Те са наричани "чикагски", защото учат в създадения от Рокфелер Чикагски университет, където през 1970-те се подвизава влиятелна група икономисти, предвождани от Милтън Фридман.
Моделът за ограбване на "Вашингтонския консенсус" работи по следния начин:
Предизвиква се икономическа криза в страната-жертва. Този резултат може да бъде постигнат по разни начини. Например поставени, купени или шантажирани лица във властта могат да саботират националната икономика с лоши решения - като нерентабилни проекти финансирани със заеми в долари. Спекулации на валутния пазар могат да поставят държавната валута под напрежение, което може да кулминира с хиперинфлация, както се случи при нас през 1996-1997. Рязко вдигане на лихвения процент на доларовите заеми комбинирано с икономически шантаж може да предизвика внезапен държавен банкрут. Начини има разни и Англо-американската империя ги владее и разполага с мащаба да ги прилага.
Като решение на кризата се предлагат заеми от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка с куп условия. Колкото може повече ценни държавни предприятия се приватизират. Тези предприятия, които биха представлявали някаква конкуренция за Импреската икономика се продават за скрап (буквално или преносно). Предприятия, които са нужни за функционирането на модерното общество - като електроцентрали, телекомуникации и прочие - се купуват с цел получаване на рента.
Ако държавата не позволява на чужди лица да купуват предприятията й, се използват поставени лица - като руските олигарси. Дават им се заеми, с които да наддават и се осъществява задкулисен натиск да спечелят търговете. В повечето държави има етнически малцинства, които не са част от държаво-образуващия народ и просто живеят там. Те утре могат да отпътуват към Ню Йорк, Лондон, Тел Авив, Монте Карло, Шанхай, Хонг Конг или Дубай. Така че те са повече от съгласни да играят подобна роля. Има и алчни негодници с връзки в разузнаването, които подушват какво става и се включват в играта - като Илия Павлов (1960-2003).
Забранява се на държавата да харчи дефицитно. Това означава, че държавата не може да случи като източник на капитал и като двигател за мащабно промишлено развитие.
Създава се "централна банка" свързана със световните финансови институции. Основната цел е да се отнеме на държавата-жертва суверенното право да печата пари. Това е друго ограничение на механизмите за стопанско развитие - за да се построи нещо, трябва или държавата или крупна личност (или група) в държавата или чужденец да го организира и финансира. Ако не е удовлетворено поне едно от тези условия, не се случва нищо! В Африка до ден днешен носят вода със стомни от реката.
Свалят се всички тарифи и дотации. Това оставя индустрията и земеделието на държавата-жертва беззащитни срещу силно развитите подобни отрасли на имперското ядро. Това стартира процеса на унищожение на националните тежка индустрия и земеделие. Последното е важно, защото страна, която не произвежда своите храна и енергия, е зависима от тези, които й ги пращат.
Поощрява се паркирането на мръсните пари на новоизлюпените олигарси на запад, където те лежат по банки или се харчат за яхти, вили и футболни клубове. По този начин се пречи на създаването на народни капиталисти като Хенри Форд (1863-1947), Илон Мъск (1971-) или Уолт Дисни (1901-1966), които влагат спечелените си пари в създаването на нови отрасли. За допълнителен контрол над националния елит се поощрява изпращането на децата им по западните университети. Така се изгражда компрадорската управленческа класа, която вижда себе си като "космополитна" и презира народа, който управлява като едва ли не скотове.
Разрушават се социалните осигурителни системи (пенсии, здравеопазване, детски градини), за да се държат плебеите в непрестанна несигурност. Несигурните хора, които зависят от седмичната си заплата, са по-лесни за контролиране от гражданите, които са спокойни за бъдещето.
Под претекста за свобода на словото се купуват важните медии, след което се заглушават гледните точки, странящи от официалната.
Всички тези идеи се продават на населението използвайки целия арсенал на модерния пиар. Икономисти, научени на езотериката на чикагската икономика, се пенят във вестниците и по телевизията. Намеква се на простолюдието, че ако бъдат послушни и изпълнят зададената програма, то те магически ще станат богати като американците, които са измислили свободния пазар и го владеят до съвършенство. За едно наивно население с ограничени знания за пиара и икономиката, доводите изглеждат силни. Когато обещаното забогатяване не се превърне в реалност, се предлагат извинения като: (а) Вие не следвахте правилата! (б) Вие сте тъпанари. (в) Съвсем скоро ще забогатеете, само още малко!
Резултатът е създаването на лумпенизирана колония / територия / губерния, контролирана от Империята и неспособна да съперничи или противостои на имперските органи.
В разни степени на интензитет, тази схема бе приложена върху България и останалата Източна Европа през 1990-те. Измамиха ни като простите селяни, които бяхме (дори ако сме расли по градовете) и ни ограбиха съвсем безсрамно. Както нас, така и много други по целия свят.
Но няма какво да се правим на жертви. За всичко сме си виновни ние. Пък и макар да е нужно да знаем какво се е случило в миналото, за да может да изградим бъдещето, основният въпрос е - а какво правим занапред?
Машината за балони - забавната особеност на неолибералния модел
Последната глава на книгата на американския журналист Мат Таиби (1970-) за кризата от 2008 г. се нарича "Голямата американска машина за балончета" и започва със следния запомнящ се абзац, публикуван преди това като самостоятелна статия в списание Rolling Stone:
ПЪРВОТО НЕЩО, което трябва да знаете за Goldman Sachs е, че е навсякъде. Най-мощната инвестиционна банка в света е огромна медуза-вампир, обвита около лицето на човечеството, безмилостно забиваща кръвната си фуния във всичко, което мирише на пари. Всъщност историята на скорошната финансова криза, която също е историята на бързия упадък и сриването на внезапно пресъхващата измамена американска империя, е като кой-кой-е на завършилите Goldman Sachs.
Между другото, доскорошният премиер на Италия Драги (1947-) е работил за Голдман Сакс. Същото важи за новеничкия (в края на октомври 2022 г.) премиер на Великобритания Риши Сунак (1980-). А колегата му във Франция Макрон (1977-) е работил за банката на Ротшилд.
Таиби изброява ред личности, работили за Голдман Сакс и за американското правителство в периода 1990-2010 и създали предпоставките за кризата и за преливането на морета от пари в банките след финансовия колапс през есента на 2008 г. След това той излага основната си теза - Голдман граби чрез балони.
Но всеки опит да се изгради разказ около всички бивши голдманци на влиятелни позиции бързо се превръща в абсурдно и безсмислено упражнение, нещо като опитът да се направи списък на всичко. Така че това, което трябва да знаете, е голямата картина: докато Америка се върти в кенефа, то Goldman Sachs успява да намери начин да бъде този кенеф - изключително злощастна вратичка в системата на западния демократичен капитализъм, който никога не е предвидил, че в общество, управлявано пасивно от свободни пазари и свободни избори, организираната алчност винаги побеждава дезорганизираната демокрация.
Безпрецедентният обхват и мощ на банката й позволиха да манипулира цели икономически сектори в продължение на години, движейки играта на зарове, когато този или онзи пазар се срине, и през цялото време банката се хранеше с невидимите разходи, които разбиват семействата навсякъде - високите цени на бензина, нарастващи лихвени проценти за потребителски кредити, полуизядени пенсионни фондове, масови съкращения, бъдещи данъци за изплащане на спасителните програми. Всички тези пари, които губите, отиват някъде и както в буквален, така и в преносен смисъл Goldman Sachs е там, където отиват: банката е огромен, изключително усъвършенстван двигател за превръщане на полезното, разгърнато богатство на обществото в най-малко полезното, най-разточителното и неразтворимо вещество на земята - чиста печалба за богатите хора.
Банката постига това, като използва една и съща система за игра отново и отново. Това, което прави, е да се позиционира в средата на ужасяващи балонни мании, които функционират като гигантски лотарийни схеми, извличайки огромни суми от средните и долните етажи на обществото с помощта на правителство, което й позволява да пренапише правилата, в замяна на относителни стотинки, които банката дава за политическото покровителство. Тази динамика позволява на банката да изсмуче богатството от икономиката и жизнеността от демокрацията наведнъж, което води до регресивен феномен, който ни тласка по-близо до безпаричието и олигархията.
Голдманци изпълняват същия трик от десетилетия и се готвят да го направят отново. Ако искате да разберете как попаднахме в тази криза, първо трябва да разберете къде са отишли всички пари – и за да разберете това, първо трябва да разберете какво вече се е измъкнало от Goldman, история дълга точно три балона.
Балоните са част от капиталистическата система от самия й зародиш. Може би най-известният балон е първия - така наречената холандска Мания по лалетата от 1637 г.
В рамките на три месеца между ноември 1636 г. и февруари 1637 г., луковиците на лалетата скачат в цена и на върха на балона една луковица струва примерно колкото къща или колкото десет години заплата на установен занаятчия - да кажем примерно 15-20 средни работни заплати, ако не и повече.
Основна причина за това развитие е откровената спекулация чрез финансови инструменти от страна на хора търсещи бързи печалби и нямащи нищо общо с предмета на търговия. Например: Представете си как в разгара на манията, много случайни граждани не издържат и решават да направи бърза печалба. Те започват да наддават за следващата реколта лалета. Тъй като те наддават за нещо, което реално не съществува и може би ще се появи неясно кога в бъдещето и вярват, че ще могат да го продадат на печалба ден по-късно, те са готови да предложат огромни суми. Така се стига до абсурдните ситуации, познати ни от този и други балони.
Друг легендарен балон е балонът на "Южното Море" от 1720 г. във Великобритания. Тук става дума за класически балон с ценни книжа за важна по него време английска компания. Тъй като за разлика дори от лалетата ценните книжа нямат естествена стойност (и в наше време дори не съществуват физически), те са особено податливи на спекулация. Достатъчна е обществена спекулативно истерия за да се катапултират цените на ценните книжа в космоса. Следва логичен и неминуем спад.
Известни са балоните в САЩ с ценни книжа от 1920-те години (спукал се 1929 г.) и от епохата на ранния Интернет през 1990-те (спукал се през 2000 г.) и периода на лесните ипотеки през 2000-те (спукал се 2008-а).
Макар че могат да съществуват произволни количества ценни книжа, съществуват физически ограничения върху нещата с реална стойност - заводи, параходи, стоки и подготвени кадри. Следователно от всяка криза има печеливши и загубили. Някои губят неща с реална стойност; а други ги придобиват. Оттук следва, че макар и често болезнени за обществото, кризите могат да бъдат изгодни за ловки спекуланти - особено такива достатъчно мощни (като Голдман Сакс) да създават балони.
В момента се е надул друг мегабалон заради така наречените "финансови производни". Става дума за договори, които продават разбъркани финансови облигации от една институция на друга. Това са един вид ценни книжа построени върху ценни книжа. Образува се огромна пирамида от ценни книжа, която води до надуването на мегабалона.
Централните банки спомагат надуването, де факто печатайки пари, за да поддържат цените на ценните книжа, които служат като полу-официален барометър за следенето на здравето на икономиката. Сериозното бълване на пари пролича по време на "пандемията", когато въпреки заключвания, несигурност и всеобщо безумие, цените на спекулативните криптовалути скочиха десет пъти, а Dow Jones достигна нови висоти.
Покрай войната, инфлацията и други проблеми, мегабалонът изпусна доста въздух през 2022 г. Но дали няма да бъде надут отново и дали все още не е пренатегнат? Ще видим; но не бих се учудил ако видим поредното спукване и поредната криза, особено предвид геополитическата нестабилност.
На какви основи може да се построи национално благополучие? Най-общо казано, в какво се състои стойността?
Една от заблудите на нео-либералната икономика е, че "икономика на обслужването" може да служи като основа или поне съставна част на държавната икономическа мощ.
Лесно може да се види, че това не е така. Да вземем един софийски таксиметров шофьор и един негов берлински колега. За подобна услуга - превоз на 10-15 километра - софиянецът ще вземе примерно 15-20 лева, а немецът четири пъти повече - към 30-40 евро. Е как така? За сравнение, цената на един компютър, пръстен или кола е подобна в двете държави. Ако услугите и стоките са еквиваленти от икономическа гледна точка, то излиза, че софиянецът кара четири пъти по-зле от немеца. Но това е пълна глупост - шофирането е едно и също навсякъде.
Подобен пример може да се направи и чрез фризьорите. Мога да ви кажа от личен опит, че американските фризьори са по-скъпи от българските, въпреки че подстригват по-зле.
Какво става? Това пак лесно може да се види - ако се абстрахираме от сферата на услугите, то каква е разликата между България и Германия? Нито едната от двете страни не е производител и износител на суровини като например Норвегия, Саудитска Арабия или Русия. В земеделието няма много пари; пък и някога България беше достатъчно развита земеделска държава без да бъде богата.
Остава само една значителна разлика, в която се крие е "тайната" на просперитета - производството на стоки с висока добавена стойност. В случая на Германия това означава примерно техника - BWM, Bosch и т.н. А що се отнася до другите два гиганта на европейската икономика, Италия и Франция, става дума за всичко от самолети и супер-коли до луксозни стоки като шампанското и марковото облекло.
Стигаме до следния жизнено-важен принцип: Икономическата сила е функция на производството на стоки с висока добавена стойност. Цената на услугите е пропорционална на развитостта на държавната напредничава (откъм качество, технологично ниво или мащаб) индустрия.
Макар комунистите да са върли противници един на друг, за едно нещо Маркс и Католическата църква са съгласни - трудът е източникът на стойността. Това не е трудно да се види - природата може да е красива, но за да даде плод е нужно някой да го засади или поне събере. А домовете и благата в тях трябва някой да ги направи. Колкото по-научен, внимателен и естетически развит е този някой, толкова по-качествени са стоките, които създава.
Полезно е да се направят няколко забележки. Една е, че има разни качества труд. Трудът на майстора е едно, а трудът на неукия, друго. В този дух, също е очевидно, че едно е да правиш пирони; но съвсем друго да правиш автомобили или самолети. Вижда се, че качеството на труда е функция на знанията и организацията на трудещите се.
Затова, както казват американците, трябва да се работи умно, а не тежко ("work smart not hard"). Джеф Безос (1964-) от компанията Амазон пък вярва, че трябва да се работи дълго, умно и тежко.
Също си струва да се спомене, че образованието само по себе си не винаги се превръща в полезни знания. Човек може да знае куп глупости, но да не може да завие една крушка.
Друга важна забележка тук е следната: цената и стойността са различни неща. С една туба бензина една кола може да прекоси няколко километра, без значение каква е цената на този бензин. И дори ако автомобилите, произведени в една държава не се котират добре на световния пазар по някакви причини, то населението на тази държава пак може да си се вози на своите коли.
Самото понятие "стойност" може да бъде разглеждано по няколко начина; но нека не задълбаваме излишно.
Основният извод е, че една от съставките на благополучието е интелигентният, организиран, упорит труд на даденото население.
***
Има един виц за англичаните:
Американски турист се захласва по една перфектна английска ливада и заговоря собственика.
-Уау, тази ливада е невероятно красива, как я създадохте?
-Елементарно - отговаря собственика - първо, взимаш ножичка за нокти и внимателно подрязваш всяко стръкче трева, докато изглежда както трябва.
-И после? - развълнуван пита американеца.
-И после правиш същото всяка неделя в продължение на четири века и си готов! - отговаря англичанина.
Не случайно съществува нарицателното "швейцарски часовник". Швейцарците произвеждат механични преносими часовници откакто преносимите часовници са изобретени през Ренесанса. И швейцарските часовници са най-добрите в света. Дори например Ролекс, макар че е английска марка, е създаден от швейцарец. Всеки, който иска да пробие на пазара за часовници трябва да се пребори с петте века предимство, с което разполагат швейцарците. Това означава пет века събиране на знания и техники и съпътстващите ги училища, учебници, навици и - традиции.
Може би най-реномирания кашкавал в света е италианското пармиджано-реджано. Плътен, зърнест, сочен и вкусен, този кашкавал се продава за към 150 лева на килограм. Жителите на провинциите Парма и Реджо Емилио, където се прави пармиджаното, правят пармиджано от средновековието насам. Т.е. може да се каже, че те вече хилядолетие усъвършенстват и развиват техниката си.
Италианците са световни лидери и в модата. Италианските маркови кожени и текстилни продукти от Милано и Флоренция се продават за сериозни пари по целия свят. Повечето модни рускини, китайки и американки искат да носят Прада. Който иска да се конкурира с италианците, трябва да навакса седем-осем века - защото освен, че те се занимават с мода от средновековието, те се занимават и с естетика поне от същото време.
Съществуват много други подобни примери - японските автомобили, английската вълна, американския софтуер, френското шампанско и т.н. Изводът е следният - макар че е възможно една държава да се индустриализира набързо, както ние направихме по време на Соц-а и както китайците правят сега, високото качество и световната репутация отнемат векове на старание, през които се създават традиции.
Между другото, и българите имат световно-известен продукт; макар че не е ясно, че ще запазим репутацията си предвид конкуренцията на другите балканци (особено гърците). Това е българското кисело мляко. Конкретно овчето мляко би могло да се превърна в луксозна стока от световно равнище.
***
Компанията Боинг, основана преди век в Сиатъл, сглобява своите самолети в най-голямата по обем сграда в света - огромно хале на север от Сиатъл. САЩ все още разполага с половината световно самолетно производство. Европейският Airbus притежава значителна част от останалата баница. Руснаците оставиха своят самолетен отрасъл да изгние след 1991 г.; а китайците все още не са развили своя.
За да съществува нещо като Боинг, се изисква огромен мащаб. Макар че на хартия има само 150 хил. работници, реално Боинг зависи от много повече хора, които продават стоки и услуги на компанията. Освен добре обучени инженери, надграждащи върху един век наука в аеродинамиката, са нужни системи за снабдяване с алуминий и всички други сплави, от които се състои един самолет. Трябват още огромни количества електроника, включително тънки и скъпи уреди. Трябват мощните реактивни двигатели. Трябват много неща.
Самолетът може би е върховното постижение на човешките технологии и потребителски продукти. Но за да се построи сериозен самолет, трябват сериозна организация и мащаб.
Организацията, която споменавам, е нещо като (или може би точно) "инструментът за растеж", описан от Керол Куигли в Еволюцията на цивилизациите. В наше време има два начина да се построи нещо такова. Единият изисква достатъчно голям, ефективен и обединен държавен апарат, който да мобилизира ресурсите в създаването на самолетната компания. Например големите европейски държави (Airbus) или СССР (Аерофлот). Другият вариант е особено талантлив и богат предприемач в достатъчно голяма и подредена държава - в момента в света това е може би единствено Елън Мъск, който успя да създаде SpaceX.
Съединението прави силата. Съгласуваният труд на много хора може да постигне много повече, отколкото усилията на отделните личности, пък били те работливи и талантливи. А съединението е трудно нещо за постигане...
***
Последната съставка, която ще изброя, е енергията & инфраструктурата.
Каква е същността на така наречената индустриална революция на 18-ти и 19-ти век? Помислете за минута.
Разбира се, част от отговора са машините. Но какво точно правят машините?
Машините, които стоят зад пробива от 18-ти век, използват енергия различна от човешките мускули, за да вършат работа. По-конкретно, горенето на въглища захранва парни двигатели, които движат механизми. А стоките и съставните им части се предвижват не на крак или чрез каруци, а на влакове, дърпани от парни локомотиви горящи въглени.
През 20-ти век (особено първата половина), електрификацията улеснява захранването с енергия, а двигателят с вътрешно горене позволява придвижването на хора и стоки чрез автомобили.
Но заместването на грубите мускули с други източници на енергия предшества индустриалната революция. През средните векове, европейците строят огромни количества водни (и вятърни) мелници, които им позволяват да използват тежестта на водата и силата на вятъра за да задвижват машини.
Друг пример е ралото, дърпано от волове или коне. Ако не дърпат воловете, трябва да дърпат селяните!
В наше време като че ли се развива нова промишлена революция, чиито двигател са евтините компютри, безжични комуникации и сензори. Напредъкът в така наречения "изкуствен интелект" на практика позволява заместването на човешкото внимание с автономни механизми. Или казано по-просто, един вид роботи ще могат да вършат работата по поточните линии в заводите.
Но за да работят съвременните механизми и методи на производство, трябва от някъде да се набави енергия и да се построи инфраструктура. Трябват влакови релси и асфалтови шосета. Трябват локомотиви и камиони. Трябват електростанции и гориво.
Това поставя държавите, които нямат собствено гориво в стратегическа зависимост от държавите, които могат да контролират достъпа им до гориво. В световен мащаб има две особено важни държави, които почти нямат гориво - Германия (която е сърцето на ЕС) и Япония. Донякъде затова те са толкова зависими от САЩ и в по-малка степен от Русия. Тази зависимост ще продължи, докато не се открие източник на енергия достъпен за всички. Не съм сигурен, че вятърната и слънчевата енергия ще свършат работа. Може би ще трябва нещо като реактори захранвани с лесно-достъпно гориво.
Рентата е нещо като данък собственост - например цената, която овчар трябва да плати, за да пасе овцете си върху поляна, притежавана от местния земевладелец. Проблемът с рентата е, че тя представлява икономическа транзакция, в която едната страна получава нещо без да се труди. Ако Иван подстриже Петър или му продаде кебапче, което е изпекъл, то Петър плаща за някакъв труд, който Иван е положил. Но ако Иван е наследил парче земя и Петър му плаща за да живее там, Иван получава нещо за нищо.
Както Куигли обяснява в Еволюцията на цивилизациите, излишъкът, който се образува от рентата, не е вреден сам по себе си. Ползата и вредата зависят от начина, по който този излишък се използва. Ако рентиерът използва рентата за полезни цели, то всичко е отлично и рентата може да бъде инструмент за растеж. Но ако, както често се случва в историята, рентиерът използва рентата за показно потребление ("conspicuous consumption"), често извън страната, то рентиерството се превръща в тежък - понякога непосилен - данък върху икономическата активност в страната.
В наши дни, енергийни компании като Газпром и прочие са естествени рентиери, защото те де факто таксуват цялата икономика за потреблението на енергия.
Важно е за един отговорен народ и една отговорна държава да създаде механизми и навици за използването на рентите за национално развитие. Това може да стане чрез данъци (върху рентите и върху изнасянето на пари) и чрез обществен натиск.
***
Един от най-големите убийци на националното индустриално развитие и частен случай на рентата е лихварството. В Адът на Данте, лихварите клечат и ридаят в седмия (от общо девет) кръг, където са прокълнати заради престъпленията си срещу природата и Господ. Американският литератор и експерт по Данте, Джон Чиарди (1916-1986), обяснява нещата така:
Богохулството, содомията и лихварството са неестествени и безплодни действия: така непоносимата пустиня е вечността на тези грешници; и така дъждът, който в природата би трябвало да е плодороден и хладен, се спуска като огън.
Действително, лихварството е инструмент за контрол, чрез който паразитни и непродуктивни елементи от обществото придобиват влияние над тази част от обществото, която се занимава с производството на истински стоки и услуги. Поради свойството на експоненциалния растеж, ако заемащият не внимава, то достатъчно бързо може да се окаже, че той дължи всичко на лихваря. В древен Рим е било възможно човек да бъде поробен за неизплащане на дългове. А само пред малко повече от век във Великобритания са пращали разорените длъжници в затвора.
Възражение: Лихварят заслужава възнаграждение за рискът, който поема! Отговор: Това е класическия отговор на либералната икономическа теория. Не съм съгласен по няколко причини. (1) Заемите обикновено имат гаранции и обезпечения - "фунта плът" от Венецианския търговец. (2) Дори да приемем, че е справедливо да се плати някаква цена за ползването на парите, е много важно да се уточни каква. Ако се плаща лихва върху самата лихва ("сложна лихва"), то за кратко време дължимата сума може да превиши количеството пари в света. Може би бил приемлив вариант, в който се плаща ограничена проста лихва. Но когато говорим за лихварство, говорим за високи и сложни лихви.
Резултатът е, че лихварят получава нещо за нищо. А с магията на сложната лихва и експоненциалния растеж, "нещото" може да придобие колосални размери. По този начин, подобно на рентиерите, лихварите могат постепенно да изкупят реалната икономика.
Проблемът с лихварството е древен и остава жизнено-важен в наши дни. Съществуват различни видове капитализъм. В индустриалния капитализъм, индустриалните магнати (като Хенри Форд) използват печалбите си, за да строят още. Това е типа капитализъм, който гради държави и благополучие. Във финансовия капитализъм, какъвто имаме в наши дни, финансовата олигархия превзема истинската икономика чрез лихварски прийоми. Вместо да строи, тя засмуква, предизвиквайки разрушителен процес. Съперничеството между индустриалния и финансовия капитализъм е една от големите драми на 20-ти век и е описано добре от Куигли в Трагедия и надежда. Един от важните аспекти на феномена Тръмп беше точно конфликтът между съзидателния капитализъм, който се опитва да твори нещо, представян от Тръмп; и финансовия капитализъм, представян от негови съперници като Мит Ромни.
Впрочем, повечето от нас страдат от лихварството заради ипотеките. В наше време е прието за нормално човек 30 години да изплаща заем със сложна лихва. С към 5% лихвен процент, за 30 години човек плаща горе-долу толкова лихва, колкото главницата. Отделно, 30-годишните лихви надуват цените на целия пазар, защото позволяват "купуването" на имоти с минимални първоначални вноски. По този начин, банките засмукват значителен процент от приходите на населението под формата на месечни вноски за ипотеките.
С цел национално развитие и социална справедливост, лихварството трябва да се ограничава.
***
Не бива да се бъркат бързите печалби от износа на изкопаеми за икономическо постижение. Няколко примера илюстрират този принцип, наричан понякога "холандската" или "венецуелската" болест. Да, може да се живее, даже доста богато, на приходите от продаването на изкопаеми. Но какво става ако изкопаемите свършат или цената им падне?
Терминът е въведен през 1977 г. от списанието Economist във връзка със събития в Холандия, където през 1959 г. откриват находище на природен газ. Доходите от продажбата на газа през следващото десетилетие са съпроводени със спад в промишления сектор.
Икономиката на богатата на петрол Венецуела е класически пример за въпросната "болест". През 1970-те, когато цените на петрола са високи, венецуелците са най-богатите латиноамериканци. Но когато цените падат през 1980-те, настъпват проблеми. Подобен сценарий се развива и между 2000 и 2020. След спада на цените през 2014 г., икономиката на Венецуела пропада.
Друг интересен пример е Испания от 16-ти век. Испанците грабят огромни количества злато от Америка и го използват за да купуват стоки и да наемат войници. Но това води до занемаряването на тяхното стопанство. И когато златото свършва, Испания изпада в тежка икономическа криза, която продължава едва ли не векове.
Икономическата зависимост от дадено изкопаемо често води и до политически извращения. Държавните елити се борят за контрол над добива на изкопаемото; а победителите са изправени пред изкушението да потърсят закрила от чуждестранни покровители в размяна на част от приходите. Това е типичен сценарий в така наречените компрадорски или бананови републики.
Арабите имат поговорка: "Дядо ми се придвижваше на камила, баща ми на джип, аз на частен самолет, а внук ми ще се придвижва пак на камила."
***
По-горе обсъдихме заблуждаващите идеи на Давид Рикардо, една от които беше идеята за "сравнителното предимство". В прав текст, става дума за идеята, че някои държави са подходящи за производството на автомобили и компютри, а други за производството на банани и обслужващ персонал. Тази теза обрича цели народи на низко материално и дори морално ниво на съществуване.
Ако една Япония, която има много малко полезни изкопаеми, доминира световната икономика през 1980-те само 40 години след катастрофалното поражение от 1945 г., то е ясно, че с достатъчно труд, солидарност и упорство, всяка държава може да стане благополучна чрез развитието на отрасли, произвеждащи сериозни количества от стоки с висока добавена стойност.
Всеки народ трябва да си реши дали ще има бананова плантация или развито спонаство. За народите, които не могат да разберат, че трябва да избират или не могат да отстояват избора си, ще реши някой друг според своите собствени интереси.
