Дотук представих тезата, че, общо казано, управниците на Англо-американската Империя, която контролира голяма част от света през последните два века, преследват свои цели, една от които е вечна хегемония. Методите, чрез които те преследват своите цели включват безсрамни лъжи, разпространявани надлъж и нашир чрез модерните канали за комуникация. Тъй като разбирането им за човешката природа е дълбоко изкривено, както например се вижда от джендъризма, може да се предположи, че усилията им са обречени на неуспех.
Възможен и полезен е анализ на ситуацията от дори по-общи съображения. В историята, както в материалния свят, се наблюдават процеси и феномени, които могат да бъдат изучавани. Да разгледаме следната хипотеза - всичко в природата, включително планетите и звездите, се ражда, процъфтява и умира. Това важи и за цивилизациите. Възможно ли е в момента да сме в залеза на Западната цивилизация, която властва над повечето свят в следвоенния период през така наречения "Американски век"?
Такава хипотеза търпи щателно и детайлно развитие през 20-ти век в ръцете на поне два елитни историка и други заинтересовани мислители. Историците са англичанинът Арнолд Тойнби (1889-1975) и добре познатият ни Керол Куигли (1910-1977). Трудът на Тойнби е колосален по размер и дори съкратената версия е том с размерът на тухла. Така че ние ще се фокусираме на изключително четимата творба на Куигли (Еволюцията на цивилизациите (The Evolution of Civilizations) (1961)), която де факто представлява учебник за първи курс в университета, където се обучава американския дипломатичен елит. Отделно ще разгледаме краткото, но богато по съдържание есе Съдбата на империите (The Fate of Empires and Search for Survival) (1978) на сър Джон Глъб (1897-1986), английски войник и приключенец от 20-ти век. (Има и други интересни книги по темата, например тези на Шпенглер и Хънтингтън, но за нашите цели изброените са достатъчни.)
След като прекарва една трета от книгата си във формулирането на методика за изучаването на цивилизациите (и други исторически обекти), в Еволюцията на цивилизациите (1961) Куигли дефинира цивилизацията като "общество разполагащо с инструмент за разрастване". Този "инструмент" е нещо, чрез което цивилизацията да може да събира "излишъци", които да може да пренасочва към конкретни цели. Примери за инструменти са робството в Класическата (Гръко-римска) цивилизация, феодализмът в Средновековната цивилизация и капитализмът в Западната. "Разрастването" може да е промишлено или интелектуално, а не само териториално - макар че обикновено успешната цивилизация във фаза на подем се разраства и по площ.
[От 5-та глава на Еволюцията на цивилизациите.] Под термина „инструмент за разширяване“ имаме предвид, че обществото трябва да бъде организирано по такъв начин, че да са верни три неща: (1) обществото трябва да бъде организирано по такъв начин, че да има стимул да измисля нови начини на действие; (2) то трябва да бъде организирано по такъв начин, че някъде в обществото да има натрупване на излишък – т.е. някои хора в обществото контролират повече богатство, отколкото желаят да консумират незабавно; и (3) то трябва да бъде организирано по такъв начин, че излишъкът, който се натрупва, да се използва за плащане или за използване на новите изобретения. И трите неща са от съществено значение за всяка цивилизация. Взети заедно, ние ги наричаме инструмент за разширяване. Ако едно произвеждащо общество има такава организация (инструмент за разширяване), ние го наричаме цивилизация и то преминава през процеса, който ще опишем.
Важен момент относно "инструмента" е, че с времето той се превръща в "институция". Разликата между двете е, че докато основната функция на инструмента е била събиране на излишъци, то основната функция на институцията е самосъхранение. Или казано по друг начин, с течение на времето дадена организация често забравя защо е била създадена и хвърля повечето си усилия в запазването и използването за лични облаги на членовете на организацията на дадените й навремето с конкретни цели права и привилегии. Когато "инструментът на разрастване" на една цивилизация закостенее по този начин, цивилизацията спира да расте и изпада в криза. Решенията на проблема са три - реформа (която среща люта съпротива от страна на тези, които получават изгода от статуквото), създаването на нов инструмент или "реакция" - т.е. запазването на статуквото вследствие на усилията на тези, които печелят от него. Разбира се, докато първите два варианта биха могли да дадат нов живот на цивилизацията, то третият я обрича.
Въооръжен с тази дефиниция, Куигли изброява 16 цивилизации: Месопотамия 6000-300 г. пр. н. е.; Египет 5500-300 г. пр. н1. е.; древноиндийска 3500-1500 г. пр. н. е.; критска 3000-1100 г. пр. н. е., древнокитайска 2000 г. пр. - 400 н. е.; хетска 1900-1000 пр.н.е.; ханаанска 2200-100 пр.н.е.; класическа 1100 пр.н.е. 500 г.; мезоамериканска 1000 г. пр.н.е. 1550 г.; андска (в планините Анди) 1500 г. пр. - 1600 г. н.е.; индуска 1500 г. пр. - 1900 г. н.е., ислямска 600-1940 г.; китайска 400-1930 г.; японска 100 г. пр.н.е. 1950; православна 600-; западна 500-. Според Куигли, с известно усилие могат да се определят още осем цивилизации; но той не счита това за нужно.
Родословно дърво на цивилизациите от Еволюцията на цивилизациите на Куигли.
Куигли предлага седем условни периода в живота на една цивилизация: (1) Смесване; (2) Съзряване; (3) Разрастване; (4) Епоха на конфликти; (5) Универсална империя; (6) Прогниване; (7) Нашествие.
Всяка цивилизация или общество започва като смесица от поне две култури, която създава нов организационен инструмент за разрастване. Това обикновено се случва на границите на предишните цивилизации; и затова често сърцето на следващата цивилизация е на границите на предишната, където има повече пространство и нужда за експериментиране и развитие. Така например Ислямската цивилизация се заражда в Арабия, на ръба на Римската империя. Москва, центърът на Руската цивилизация е на ръба на световете на гърците, славяните и татарите. Центровете на тежест на Западната цивилизация през последните два-три века - Англия и Америка - са съответно на ръба на Европа и в ново-завладяния от Европа нов континент. Преди това, Франция, бившата периферия на Римската империя, доминира Запада в продължение на хилядолетие.
Веднъж преминала през периода на смесване (или зародиш), новата цивилизация преминава към период на съзряване, по време на който инструментът за разрастване създава инвестиции, чрез които новото общество скоро ще може да се разшири. В един момент инвестициите се превръщат в сила и цивилизацията навлиза в периода на разрастване. Това е период на велики завоевания, технологични открития, промишлен разцвет, увеличаване на населението и всеобща гордост. Успехите в различните сфери на живота вървят ръка за ръка - защото военните успехи изискват технологическо съвършенство, силна икономика и достатъчно население. Новите завоевания създават нова периферна зона на цивилизацията - така както Галия (т.е. Франция) е била периферия на Рим; и Америка е била периферия на Англия. Постепенно, докато инструментът за разрастване закостенява в сърцевината на цивилизацията, периферните зони стават по-богати и центърът на гравитация се премества към тях.
Когато цивилизацията достигне естествените си граници и с времето инструментът й за разрастване се превърне в институция, то скоростта на разширяване спада. Тъй като населението на цивилизацията е привикнало към разрастване, то забавянето на процеса на разрастване причинява смут. Крайният резултат са вътрешни дрязги между районите на цивилизацията, изразени във войни. Примери са Пелопонеските войни (431 – 404 г. пр. Хр.) между Атина и Спарта; гражданските войни (91–30 пр. Хр.) с които кулминира Римската република; Стогодишната война (1337-1453) между Англия и Франция; и разбира се двете Световни войни (1914-1945). Забавянето на разрастването изостря и класовите негодувания, които остават на заден план по време на периода на всеобщи успехи. Зачестяват откровено империалистични войни, чиято цел е безсрамен грабеж. Докато доскоро софрата всеки ден се е разраствала и всички са живели с надеждата, често оправдана, че някое парче баница ще стигне и за тях; то в един момент софрата спира да расте и всички започват да се карат за каквото има. Този период на дрязги предизвиква "нарастваща ирационалност, песимизъм, суеверия и неземност". От отчаяние, някой се обръщат към дрогата, хазарта и всякакви сексуални перверзии; докато други се насочват към отшелничество и очакване на следващия, по-добър живот. Макар че всички усещат, че нещо не е наред, малцина успяват да се досетят какъв е проблема и дори по-малко успяват да предложат (а камо ли да осъществят) полезни решения. Вместо това, кризата се изостря от погрешни решения, които само задълбочават проблема, като например раздаването на излишъка сред негодуващите елементи на обществото - които просто поглъщат излишъка, който би могъл да се насочи към нови способи за разрастване. Облагодетелстваните от системата поощряват империалистичните войни и всеобщата ирационалност с цел отклоняване на вниманието на населението от себе си. Иронията е, че в дългосрочен план това подкопава собствените им позиции.
[От 5-та глава на Еволюцията на цивилизациите.] Установените интереси насърчават разрастването на империалистическите войни и ирационалността, тъй като и двете служат за отклоняване на недоволството на масите от техните лични интереси (неинвестирания излишък). Съответно, някои от защитниците на лични интереси отклоняват определена част от своя излишък, за да създадат инструменти за класово потисничество, инструменти за империалистически войни и инструменти за ирационалност. След като тези инструменти бъдат създадени и започнат да се превръщат в институции на класовото потисничество, на империалистическите войни и на ирационалността, шансовете институцията на експанзията да бъде реформирана в инструмент за експанзия стават почти нулеви. Тези три нови интереса в комбинация с по-старата институция на експанзия са в състояние да попречат на всички реформи. Последната от тези три, старата институция на експанзията, сега започва да губи своите привилегии и предимства спрямо трите институции, които е финансирала. От тези три институцията на класовото потисничество контролира голяма част от политическата власт на обществото; институцията на империалистическите войни контролира голяма част от военната мощ на обществото; а институцията на ирационалността контролира голяма част от интелектуалния живот на обществото. Тези три (които могат да бъдат комбинирани само в две или едно) стават доминиращи и групата, която преди е контролирала институцията на експанзия, попада обратно във второстепенна роля, нейните излишъци до голяма степен са погълнати от собствените й творения.
Периодът на конфликти обикновено завършва със завоеванията на една от периферните зони на цивилизацията, която създава империя. Примери за Македонската империя която покорява гръцкия свят в 4-и век пр.н.е., Османската империя която покорява ислямския до 15-и век, Американската империя която покорява Запада през 20-и век, Московската (Руска) империя и прочее. Периодът на "универсална империя" е период на застой, но също така на мир и на "хубавия живот" и изкуствата, към които се насочва много от излишъка. Именития английски историк Гибън (1737-1794) прави следното знаменито твърдение в своя магнум опус за Римската империя:
Ако ме помолят да фиксирам периода в световната история, през който състоянието на човешката раса е било най-щастливо и успешно, без колебание бих посочил този, който протича от смъртта на Домициан [96] до възцаряването на Комод [176].
Но просперитетът е илюзорен. Всъщност "златната епоха" на имперския период е нещо като спокойно живеене на спестяванията, оставени от предишните периоди на разрастване и завоевания. Проблемът е, че инструментът за разрастване вече не работи. Когато "спестяванията" се изчерпят, идва периодът на прогниване и разруха. Настъпва икономически колапс съпътстван с непрестанни граждански войни между борещите се за баницата установени интереси, масова неграмотност и всеобщ смут. Опитите за реформи от често неуките или корумпирани водачи са неуспешни. Населението постепенно се отчуждава от държавата и империята. Мнозина търсят отговори в нови култове, религии или ереси. Хората се оттеглят по селата по долините и баирите. Мнозина също така спират да служат в армията или дори да плащат данъци, стигнали до извода, че империята не им е приятел. В един момент цивилизацията става неспособна на самозащита, както Рим след 350 г., Китай в началото на 19-и век и Османската империя в края на 19-и век.
Тогава идва и краят. Нашественици довършват прогнилата цивилизация, така както Александър Македонски (356 пр.н.е. - 323 пр.н.е.) помита персийците и египтяните през 4-и век пр.н.е. и както Западната цивилизации през последните пет века унищожава цивилизациите на ацтеките, инките, мюсюлманите и китайците. И така както например хуните и другите варварски племена сломяват Рим.
Струва си да се подчертаят няколко момента. Представените фази на цивилизациите са условни; човек може да работи с пет или с девет категории вместо със седем. Процесът, който фазите описват, не е детерминистичен, в смисъл, че по принцип е възможно дадена цивилизация да създава нови инструменти за разрастване и да остава в периодите на разрастване и междуособици. Според Куигли, Западната цивилизация е минала през три инструмента на разрастване - феодализма (970-1270), търговския капитализъм (1420-1650) и индустриалния капитализъм (1725-1929).
[5-та глава] ...Западната цивилизация е имала три периода на експанзия, първият около 970-1270 г., вторият около 1420-1650 г. и третият около 1725-1929 г. Инструментът за експанзия в първия е феодализмът, който се институционализира в рицарство. Това е заобиколено от нов инструмент за експанзия, който бихме могли да наречем търговски капитализъм. Когато тази организация се институционализира в меркантилизъм, тя се реформира в индустриален капитализъм, който се превръща в инструмент за експанзия на третата епоха на експанзия в историята на Западната цивилизация. Към 1930 г. тази организация се институционализира в монополистичен капитализъм и обществото за трети път е в голяма епоха на криза.
Също е възможно даден период да бъде пропуснат; например възможно е гражданските войни от периода на дрязги да не излъчат победител и цивилизацията да пропусне империята и да премине направо към прогниването. Периодът на прогниване може да бъде изключително дълъг, ако няма кой да избави цивилизацията от мъките й - например египетската цивилизация тъне в застой цяло хилядолетие.
Но като цяло, Куигли ни дава нещо много ценно - модел, който можем да приложим върху настоящата ситуация. Преди това, обаче, нека разгледаме накратко и трудовете на Тойнби и Глъб.
Тойнби пише своя монументален труд Изследване на историята между 1934 и 1961. Той предлага 5 фази на развитие на цивилизациите: (1) генезис, (2) растеж, (3) смутно време, (4) универсална държава и (5) разпад.
Тойнби назовава 19 или 21 (в зависимост от как се броят) цивилизации: Египетска, Андска, Шумерска, Вавилонска, Хетска, Минойска, Индийска, Индуистка, Сирийска, Елинска, Западна, Православна Християнска (с два клона: основния или византийския и руския клон), Далекоизточна (с два клона: главния или китайско-корейски и японския), ислямска (с два клона, които по-късно се сливат: арабски и ирански), Майска, Мексиканска и Юкатекска.
Що се отнася до механизмите на развитието на цивилизациите, Тойнби предлага теза, донякъде типична за превзетите нрави на британската висша класа на късната Британска империя, към която той принадлежи; и очевидно повлияна от популярния сред английската висша класа по него време дарвинизъм. Според Тойнби цивилизациите се формират в резултат на затруднения, които едно общество трябва да преодолее. Късметът играе роля - прекалено трудните затруднения се оказват непреодолими; докато прекалено лесните не стимулират достатъчно кандидат-цивилизацията. Но конкретният механизъм, според Тойнби, е "изобретателно малцинство", което тласка империята напред. Според Тойнби империята умира ако това малцинство изчезне, превръщайки се от дейно в доминантно общество.
Макар че механизмът, който Тойнби предлага е по-малко изчистен от този на Куигли, веднага личат две сходства между "изобретателното малцинството" на Тойнби и "инструмента за разрастване" на Куигли. Едното е, че става дума за организационни образувания. Другото е, че "малцинството" и "инструмента" с времето забравят за своята първична функция.
Като активен деятел на британския империализъм, Глъб изпитва естествено любопитство относно бъдещето на това, за което се е борил. Разглеждайки 11 исторически империи, той забелязва, че животът на всяка велика империя продължава около 250 години или 10-12 поколения. Асирия 859-612 г. пр.н.е.; Персия 538-330 г. пр.н.е.; Гърция 331-100 г. пр.н.е.; Римска република 260-27 г. пр.н.е.; Римска империя 27 пр.н.е.-сл.н.е. 180; Арабска империя 634-880 г. сл. Хр.; Мамелюкска империя 1250-1517 г.; Османска империя 1320-1570 г.; Испания 1500-1750 г.; Романов Русия 1682-1916; Великобритания 1700-1950.
Преди да се впусне в анализа си, Глъб прави няколко уговорки. (1) Той просто разглежда фактите без да се опитва да докаже нещо. (2) Гледайки към фактите, май си струва да се изучи по-дълбоко живота на цивилизациите. (3) Разделянето на Рим на републиканския и имперския период може да предизвика спорове, но според Глуб е уместно. (4) Не всички империи изживяват цялото си четвърт-хилядолетие. (5) Продължителността на живота на империите не зависи от епохата, географията и въоръжението. (6) Примамливо е да се направи сравнение между живота на империите и на хората - детство, юношество, мъжество, старост.
Глъб предполага, че едната обща мярка между всички цивилизации е задължителната съставна част на всяко общество - хората. За 250 години минават 10 поколения.
Фазите на развитие на цивилизациите, които предлага Глъб, са: (1) Епохата на избухването; (2) Епохата на завоеванията; (3) Епохата на търговията; (4) Епохата на изобилието; (5) Епохата на интелекта; (6) Епохата на упадъка.
Първите две епохи близко съответстват на периодите на разрастване споменати от Куигли и Тойнби, а епохите на търговията и на изобилието напомнят на ерата на универсалната Империя. Но е интерсно да видим каква е тази Епоха на интелекта и какво мисли Глъб относно механизмите за възход и падение на империите.
Що се отнася до механизма на възхода, Глъб предлага следното. Според него избухват основно малки периферни народи, които проявяват невероятен кураж и енергия в жаждата си за богатствата на съседните улегнали цивилизации. Това звучи като циклите на преместването на центъра на тежестта от закостенялото ядро към периферията в рамките на една цивилизация.
V Характеристика на избухването
Тези внезапни изблици обикновено се характеризират с необикновена проява на енергия и смелост. Новите завоеватели обикновено са бедни, издръжливи и предприемчиви и преди всичко агресивни. Разлагащите се империи, които те събарят, са богати, но настроени отбранително. ...
VI Причините за избухване
Съвременният инстинкт е да се търси причина за всичко и да се изказва съмнение в истинността на твърдение, за което не може да се намери причина. Могат да се дадат толкова много примери за внезапното изригване на доскоро нечувана нация от завоеватели, че истинността на феномена не може да се счита за съмнителна.
По-трудно е да се определи причина. Може би най-лесното обяснение е да се предположи, че бедната и неизвестна раса е изкушена от богатството на древната цивилизация и несъмнено изглежда, че има елемент на алчност за плячка във варварските нашествия.
Глъб посочва жаждата за пари, която се появява във вече установилата се империя, като механизъм за застой. Използвайки терминологията на Куигли, може да се каже, че инструментът за разрастване се превръща в институция за експлоатация и аренда. А визирайки идеите на Тойнби, можем да предположим, че "изобретателният елит" хвърля силите си към придобиването на лични облаги, а не към търсенето на почести, които и без това са по-трудни за постигане, защото в развитата Империя има много по-малко възможности за приключения и завоевания (от каквото и да било естество) отколкото в ранната.
Първата половина от епохата на търговията е особено прекрасна. Древните добродетели като смелост, патриотизъм и преданост към дълга все още се радват на уважение. Нацията е горда, единна и изпълнена със самочувствие. От момчетата все още се изисква преди всичко да бъдат мъжествени - да яздят, да стрелят точно и да казват истината. (Забележително е какъв акцент се поставя на този етап върху мъжката добродетел на истинността, тъй като лъжата е малодушие - страхът да се изправиш пред ситуацията.)
Училищата за момчета са умишлено груби. Пестеливото хранене, тежкият начин на живот, разбиването на леда, за да се изкъпят и подобни обичаи имат за цел да създадат силна, издръжлива и безстрашна порода мъже. Дълг е думата, която непрекъснато се набива в главите на младите хора.
Епохата на търговията също е белязана от голяма предприемчивост в изследването на нови форми на богатство. Проявява се дръзка инициативност в търсенето на печеливши предприятия в далечни краища на земята, увековечавайки до известна степен приключенската смелост на епохата на завоеванията.
XV Епохата на благоденствието
Няма никакво съмнение, че парите са факторът, който причинява упадъка на този силен, смел и самоуверен народ. Спадът в смелостта, предприемчивостта и чувството за дълг обаче е постепенен.
Първата посока, в която богатството наранява нацията, е моралната. Парите заменят честта и приключенията като цел на най-добрите млади мъже. Освен това мъжете обикновено не се стремят да правят пари за своята страна или общност, а за себе си. Постепенно и почти неусетно Епохата на изобилието заглушава гласа на дълга. Целта на младите и амбициозните вече не е слава, чест или служба, а пари.
Образованието претърпява същата постепенна трансформация. Вече училищата нямат за цел да произвеждат смели патриоти, готови да служат на страната си. И родителите, и учениците търсят образователни квалификации, които ще водят до най-високи печалби. Арабският моралист Газали (1058-1111) се оплаква със същите тези думи от занижаването на целите в западащия арабски свят на неговото време. Студентите, казва той, вече не посещават колеж, за да придобият знания и добродетели, а за да получат онези квалификации, които ще им позволят да забогатеят. Същата ситуация е очевидна навсякъде сред нас на Запад днес.
Със забогатяването, целият мироглед на населението се променя. Богатата империя мисли повече за това как да пази съкровищата си, отколкото за ограбването на вече на обеднелия от грабежи и варварство свят около нея. Богато живуркащите граждани не желаят да рискуват живота си в разни случайни войни - та нали животът им е толкова сладък и неща като честта и дълга са за глупаците.
Епохата на интелекта следва тази на благополучието. Част от богатствата, с които империята разполага, се насочват в основаването на нови университети, академии и т.н.
Амбицията на младите, някога ангажирани в преследване на приключения и военна слава, а след това в желание за натрупване на богатство, сега се насочва към придобиване на академични отличия.
Като цяло само заглетите бохеми и тези, които са осигурени от детство, могат да си позволяват да живеят на принципа, че парите нямат значение. Забогатяването на родителите им в предходната епоха позволява на децата на Епохата на интелекта (или просвещението) да се отдадат на философски и литературни размисли и съревнования. Макар че води до някои открития, тази епоха води и до затруднения.
Както в случая с атиняните, интелектуализмът води до дискусия, дебат и спор, както е типично за западните нации днес. Дебати в избрани събрания или местни комисии, в статии в пресата или в интервюта по телевизията – безкрайно и непрекъснато говорене.
Хората са безкрайно различни и интелектуалните спорове рядко водят до съгласие. Така обществените дела се движат от зле към по-зле сред непрестанна какофония от спорове. Но тази постоянна отдаденост на дискусията като че ли възпрепятствува действието. Сред Вавилонска кула от дрънканици, корабът се устремява към скалите.
Дрънкането кулминира в куп идеологии, които разцепват обществото. Следват граждански войни и неспособността на обединено действие.
Докато гражданите на империята се карат, от варварския свят нахлуват милиони имигранти гладни за някой залък от имперското изобилие.
Едно от често повтарящите се явления във великите империи е притокът на чужденци в столицата. Римските историци често се оплакват от броя на азиатците и африканците в Рим. Багдад, в разцвета си през девети век, е международен по отношение на населението си - перси, турци, араби, арменци, египтяни, африканци и гърци се смесват по улиците му.
Възражение: И какво от това? Какво им има на имигрантите? Много българи са имигранти. Ти да не си расист?Отговор: Глъб пише следното и според мен е прав:
Този проблем не се състои в някаква непълноценност на една раса в сравнение с друга, а просто в разликите между тях. ... имигрантите са склонни да формират свои собствени общности, защитавайки преди всичко собствените си интереси и едва на втора степен тези на нацията като цяло. ... Докато империята се наслаждава на своят зрял просперитет, всички тези хора се гордеят и се радват, че са имперски граждани. Но когато настъпи упадък, невероятно е как споменът за древни войни, може би преди векове, внезапно се съживява и се появяват местни или провинциални движения, изискващи отделяне или независимост.
Имигрантите обикновено наводняват градовете, докато коренният народ продължава да преобладава в провинцията. Този феномен е особено забележим в Канада в наше време.
В епохата на разпада се наблюдават песимизъм и фриволност, изразени в алкохолизъм и наркомания, маниакално вживяване в спортните събития, сексуален разврат и т.н.
Героите на западащите нации винаги са едни и същи - спортистът, певецът или актьорът. Думата „знаменитост“ днес се използва за обозначаване на комик или футболист, а не на държавник, генерал или литературен гений.
Глъб предлага примери от арабската история (която той знае от службата си в арабския свят) и римската история (част от образованието на мъжете от неговите ранг и епоха). Любопитен момент е ролята на жените в западащата империя.
Произведенията на съвременните историци на Багдад от началото на десети век все още са достъпни. Тези историци дълбоко съжаляват за израждането присъщо на епохата, в която живеят, като наблягат особено на безразличието към религията, нарастващия материализъм и разпуснатостта на сексуалния морал. Те също се оплакват от корупцията на служителите в правителството и от факта, че политиците изглежда винаги трупат големи богатства, докато са на постовете си.
Историците коментират с горчивина изключителното влияние, което популярните певци придобиват върху младите хора, което довежда до упадък на сексуалния морал. „Поп“ певците от Багдад акомпанират своите еротични песни на лютня, инструмент, наподобяващ съвременната китара. През втората половина на десети век, в резултат на това, много нецензурни сексуални начини на поведение започват да се следват все повече, включително такива, които не биха били толерирани в по-ранна епоха. Няколко халифи издават заповеди, забраняващи „поп“ певци в столицата, но в рамките на няколко години певците винаги се завръщат.
Увеличаването на влиянието на жените в обществения живот често се свързва с национален упадък. По-късните римляни се оплакват, че въпреки че Рим управлява света, жените управляват Рим. През десети век подобна тенденция се наблюдава в Арабската империя, където жените изискват достъп до професиите, монополизирани до този момент от мъжете.
„Какво общо имат с жените професиите на чиновник, бирник или проповедник?“, пише тогавашният историк Ибн Бесам. "Тези професии винаги са били достъпни само за мъжете.“ Много жени са практикуват право, докато други получават постове като университетски преподаватели. Има агитация за назначаване на съдийки, която обаче не изглежда да постига успех.
Скоро след този период правителството и общественият ред се сриват и чуждите нашественици превземат страната. Произтичащото нарастване на объркването и насилието прави опасно за жените да се движат без придружител по улиците, в резултат на което феминисткото движение се срива.
Глъб между другото отхвърля всякакви идеи за богоизбрани раси и гениални идеологии, отбелязвайки, че всякакви народи с всякакви идеологии са имали своя миг под слънцето. Не идеологиите, а ценностите като доблест, изобретателност и глад за почести водят до имперски триумфи.
Космополитанството и социалната държава са два други признака на залязващата империя. Към края империята щедро раздава гражданството, което предишните поколения гордо са пазели за себе си, на целия свят. А всички граждани получават по право залци от имперската баница.
Завършвам този раздел с добре оформеното заключение на Глъб:
XXXIX Обобщение
Тъй като в хода на това есе възникнаха множество интересни моменти, завършвам с кратко обобщение, за да освежа ума на читателя.
(a) Ние не се учим от историята, защото нашите изследвания са кратки и предубедени.
(б) Изненадващо е, че периодът от 250 години се очертава като средната продължителност на националното величие.
(в) Тази средна стойност не е варирала в продължение на 3000 години. Представлява ли десет поколения?
(г) Етапите на възхода и падението на великите нации изглежда са:
Ерата на пионерите (избухване)
Епохата на завоеванията
Епохата на търговията
Епохата на изобилието
Епохата на интелекта
Епохата на упадъка.
(д) Упадъкът се характеризира с:
Дефанзивен начин на мислене
Песимизъм
Материализъм
Лекомислие
Наплив от чужденци
Социалната държава
Отслабване на религията.
(е) Декадансът се дължи на:
Твърде дълъг период на богатство и власт
Егоизъм
Любов към парите
Загубата на чувство за дълг.
(g) Жизнените истории на великите държави са удивително сходни и се дължат на вътрешни фактори.
(з) Техните падения са разнообразни, защото до голяма степен са резултат от външни причини.
(i) Историята трябва да се преподава като история на човешката раса, макар и разбира се с акцент върху историята на собствената страна на ученика.
Друг любопитен и стойностен анализ на мащабните исторически процеси на последните пет века се съдържа в творбите на реномирания американски историк-социолог Имануел Уолърстийн (1930-2019), добре познат на Андрей Фурсов и Иво Христов и преведен наскоро (април 2022) в издание на Изток-Запад.
Уолърстийн нарича общия си подход "анализ на световната система". Идеята е, че човешките населения съществуват в рамките на "системи", които се поддават на техниките и принципите на системния анализ. Така например системите клонят към състояния на равновесие. Когато една система е стабилна и в състояние на равновесие, то тя е способна да превъзмогне значителни сътресения и макар човек да притежава свободна воля, в някакъв смисъл животът на всеки индивид силно зависи от мястото му в системата. Но когато системата е в нестабилно състояние, тя става уязвима и може да бъде подтикната към друго ниво на равновесие или дори унищожена от достатъчно силен удар.
Според Уолърстийн (впрочем до голяма степен в съгласие с Куигли), капиталистическата система се формира около 16-и век ("дългият 16-и век" от примерно 1492 до Вестфалския мир от 1648 г или английската революция от 1640 г.) Тук няма да навлизам в детайли относно естеството на капиталистическата система; темата е интересна, но несъществена в рамките на нашия обзор. Накратко, според Уолърстийн, капиталистическата система е изчерпана.
Конкретно, в последната глава на книгата, Уолърстийн пише следното:
Капиталистическата цивилизация е изградена в противоречия. Това не е необичайно; всички исторически системи имат противоречия. В случая на историческия капитализъм има три основни противоречия, които се опитах да опиша накратко. Всяко противоречие е било исторически задържано от механизми за коригиране. Но във всеки случай тези механизми за приспособяване са се обтегнали. Можем да кажем, че натрупването на тези напрежения означава, че съвременната световна система като такава се приближава към (дори вероятно вече е в) системна криза.
Системната криза може да се опише като ситуация, в която системата е достигнала точка на бифуркация или първата от последователните точки на бифуркация. Когато системите са далеч от точките на равновесие, те достигат точки на бифуркация, при които стават възможни множество, а не единични, решения за нестабилност. В този момент системата има това, което можем да наречем избор между възможности. Изборът зависи както от историята на системата, така и от непосредствената сила на елементи, външни за вътрешната логика на системата. Тези външни елементи са това, което наричаме „шум“ по отношение на системата. Когато системите функционират нормално, „шумът“ се игнорира. Но в ситуации, далеч от равновесието, случайните вариации в „шума“ имат усилен ефект поради голямото увеличение на неравновесието. След това системата, която сега действа хаотично, ще се реконструира доста радикално по начини, които са вътрешно непредвидими, но въпреки това водят до нови форми на ред. Може да има, обикновено има, при такива условия, не една, а каскада от бифуркации, докато се установи нова система, тоест нова структура на дългосрочно относително равновесие, и отново се окажем в ситуация на детерминистично стабилност. Новата възникваща система вероятно е по-сложна; тя във всеки случай е различна от старата система.
Ако приложим тази обща схема, която се прилага към всички системи – от физико-химични до биологични и социални системи – към нашата непосредствена грижа, т.е. бъдещите перспективи на капиталистическата цивилизация, можем да обобщим ситуацията по следния начин. Капиталистическата световна икономика е историческа система, която е относително стабилна, тоест функционираща в рамките на логиката на определени правила вече около 500 години. Опитахме се да оценим неговия баланс и след това да посочим напрежението върху процесите на приспособяване, необходими за поддържане на неговото равновесие. Предложихме причините, поради които то достига или е достигнало точки на бифуркация. Изглежда, че сме в разгара на процес на каскадни бифуркации, който може да продължи още около 50 години. Можем да сме сигурни, че ще се появи някакъв нов исторически ред. Не можем да сме сигурни какъв ще бъде този ред.
Тук ще наблегна на две идеи, към които ще се върнем към края на тази глава. Първата е, че ДЕЛАТА имат особено значение в епохите на криза и хаос като тази, в която се намираме. Това има предвид Уолърстийн, когато казва, че "в ситуации, далеч от равновесието, случайните вариации в „шума“ имат усилен ефект". Другата важна идея е, че ние строим бъдещето си. Уолърстийн казва, че: "Можем да сме сигурни, че ще се появи някакъв нов исторически ред. Не можем да сме сигурни какъв ще бъде този ред." Не можем да бъдем сигурни, защото новият ред ще бъде синтеза на жизнеспособните системи, които ще се родят сред хаоса и унищожението на разпадащата се световна система в идващите десетилетия. Тези жизнеспособни системи и организми ще бъдат плодовете на общества и народи, които успеят да се организират по начин, отразяващ настоящата технологическа реалност и нейните взаимодействия с човешкото съзнание. Такива общества и народи ще има и в зависимост от качеството на организацията и принципите си, те ще са способни да си осигурят някакви сфери на влияние, в рамките на които да се развиват.
Т.е. - разполагаме със свободна воля; всяко наше малко решение и действие ще бъде от особено значение в настоящия период на промени; и повече от всякога, от нас зависи какъв свят ще създадем за старините си и за децата си.
И така, цивилизациите се раждат, растат, достигат имперска зрялост и постепенно остаряват и накрая прогниват и умират. Всяка от тези фази произвежда и е произведена от определен тип поколения и личности.
Възникват уместни въпроси. Къде сме ние? Към кои цивилизации е принадлежала България и към коя принадлежи сега? В коя фаза на жизнения си път се намира цивилизацията, към която сме прикрепени? Какво можем да очакваме в тази фаза? Какви други цивилизации съществуват в момента, в коя фаза са те и какво можем да очакваме от тях?
Усвояването на моделите, предоставени по-горе, води до задоволителни отговори.
Що се отнася до България, ще разгледаме нейната история в известен детайл в по-късна глава. Според класификациите на Куигли и Тойнби, първото и второто български царства (681-1396) принадлежат на Православната / Гръцка / Византийска / Източна римска цивилизация, като през периодите на слабост на Константинопол България временно заема ролята на центъра на гравитация (или поне един важен от няколко) на тази цивилизация. По време на османското робство (1396-1878), България е в безвремието на провинциалността на постепенно западащия ислямски свят. Третата българска държава е по-трудна за класификация. Не може да се каже, че между 1878 г. и 1945 г. България принадлежи към Западната или към Руската цивилизация. По-скоро, България е в балканската ничия земя заедно с хайдушките ни съседи. Между 1945 и 1989 г., България става част от Руската / Славянска / Православна цивилизация, към която (макар че мнозина биха спорили) най-вероятно България естествено принадлежи като славянска и православна държава. След 1989 г. България става дълбока периферия на западащата Западна империя; от 2007 г. принадлежността става официална.
Трудно може да се спори с тезата, че Американската империя е универсалната империя на Западната цивилизация, последвала последната епоха на конфликти между 1914 и 1945 г. Америка има над 600 бази по целия свят.
На практика, покорените на края на Втората световна война Германия, Италия и Япония остават окупирани и до днес. Може да има разни претексти от рода на "защита на демокрацията" и т.н.; но фактите си говорят сами.
Ако Западът е навлязъл в имперския период през 1945 г., то днес, три-четвърти от един век по-късно, не е учудващо да наблюдаваме признаци на периода на разлагане. Използвайки терминологията на Куигли, наблюдаваме забавяне - ако не и спиране - на разрастването на империята. Пример за териториалното ограничаване на империята е американското изтегляне от Афганистан - империята се оказа неспособна да подчини талибаните. Възможно е в близко време империята да загуби Украйна и Тайван.
Що се отнася до благосъстоянието, то американците, в сърцето на империята, вече половин век буксуват.
На хартия БВП-то може да расте, но това нищо не значи. Ако аз и ти си продадем по една ябълка за един милион долара, БВП-то скача с два милиона без нищо хубаво да се е случило.
Инструментът на растеж, създал благосъстоянието на Запада, е индустриалният капитализъм, узрял още преди век. Реформиран или заместен ли е този инструмент? Не - та на Запад отдавна презрително се гледа към промишлеността и всичко се доставя от Китай. Съществува ли нов инструмент? Може би Силициевата долина? Според мен по-скоро не - та напоследък основната задача на технологичните компании е цензурата. Те приличат по-скоро на инструмент за социален контрол отколкото на инструмент за растеж. Ако бяха инструмент за растеж, нямаше ли да наблюдаваме прираст в благополучието на Америка?
Не наблюдаваме нищо такова. Вместо това наблюдаваме всички социални проблеми, които Куигли и Глъб споменават. Наблюдаваме брутално социално разделение на практика навсякъде. В Щатите демократите и републиканците имат един друг за демони. В България, когато арестуваха Бойко Борисов в началото на 2022 г., половината страна плака а другата половина празнува. (И двете половини се напиха.) През лятото на 2022 г., в Италия падна правителството, а във Франция Макрон загуби контрол над парламента. Във Великобритания за два месеца паднаха двама премиери и умря кралицата. Дойде време разделно.
Самото население става все по-фриволно. Хората бягат от реалността чрез гледането на мачове или риалити тиви, пиенето на бирички, пушенето на джойнтове, игрането на компютърни игри (за момчетата), пазаруването (за момичетата), и битовите баналности. Общата култура става все по-невменяема с гейското знаме веещо се над американското по имперските посолства.
Милиони имигранти нахлуват в пропадащия Запад, за да грабнат по нещо от Империята. Повечето от тях дори не се правят, че им пука за някакви ценности. Те просто искат пари (пък били те и дребни) и това, което парите могат да купят - и с това, което може да бъде грабнато безнаказано.
"В Кьолн стотици жени бяха сексуално насилвани от развилняла се тълпа кандидати за убежище, докато празнуваха настъпването на Новата година" - Дойче Веле.
Бедни и богати, образовани и прости, хората се смеят и презират идеи за благородство, чест, доблест и т.н. Животът е за правенето на пари, ракийка и кебапчета, приключения с курви и слушането на готина музика. Всичко друго са глупости за наивници и измамници.
Други пък, загубили вяра в света, разпадащ се пред очите им, търсят отговори в теории на конспирацията свързани с извънземни, илюминати и т.н. или в култове, включително псевдо-научни като глобалното затопляне.
Управляващият елит измисля всякакви глупости само и само да отклонява вниманието от себе си, като междувременно бясно се опитва да задържи имперската хегемония. Получават се парадокси като това западните държави да се самобичуват за расисткото си и колониално минало докато в същото време подкрепят обезумели нацисти в Украйна, с цел елиминацията на Русия като геополитически фактор.
Концепциите на Куигли за "инструменти за ирационалност и инструменти за класово подтисничество" правят банални повечето от големите "научни" и "морални" въпроси на нашето време. Истерията около глобалното затопляне е просто инструмент за ирационалност и класово подтисничество. Нека плебеите да се страхуват от топлите летни дни и да се само-ограничават за да спасят планетата. Настоящият труд разглежда куп друг такива инструменти. Те стават лесни за виждане, когато човек разбере принципа, стоящ зад създаването им.
Както ни казват историците, краят на този процес е ясен - финансов и социален колапс. А в далечен план - смърт на империята в следствие на конфликт с по-млада и силна цивилизация. Не е ясно как този конфликт ще изглежда в Щатите, защитавани от двете страни от генералите Тихи океан и Атлантически океан. Може би просто достатъчно хора от всякакъв тип ще влязат през южната граница както влизат в момента (2021-2022 г.) за да стане Америка неузнаваема. Или самите Съединени Щати ще се разцепят във втора Гражданска война. Що се отнася до Европа, подобно наводняване с африканци и араби е един вариант; а друг е поредното унижение в ръцете на Русия.
Но да не избързваме. Каквото и да ни чака в бъдещето, изглежда ми неоспоримо, че в момента се намираме в периода на разлагане на Западната цивилизация. И оттук нататък нещата ще станат по-скоро по-лоши отколкото по-хубави.
Много американски мислители са на същото мнение. Давам примери в главата за Америка. Тук ще се огранича с още една книга - Четвъртото преобръщане (The Fourth Turning) (1997) на Уилиям Страус и Нийл Хауи (William Strauss & Neil Howe). Авторите представят модел, според който американската история се състои от 80-годишни цикли, всяко от по 4 поколения. Всеки цикъл кулминира с екзистенциална криза. Първата е Войната за независимост (1775-1783). Втората е Гражданската война (1861-1865). Третата е Втората световна война (1941-1945). И четвъртата е настоящата. Интересно е, че този модел идеално допълва модела на Глъб за живота на империите - просто според модела на Глъб, потомците на обществото, успяло да се пребори с предишните три кризи, надали ще се справят с настоящата - макар че има изключения.
Въпрос:Възможно ли е обръщане назад? Може ли Западната цивилизация отново да се преобрази и да създаде нов инструмент на растежа, както е правила три пъти в миналото, поне според Куигли?Отговор: Аз съм по-скоро песимист. Преди Американската империя, Западната цивилизация никога не се е установявала във фазата на универсалната империя. По времето на Карл Велики (748-814) просто е нямало нужните пътища и комуникации за да се запази за дълго земна империя. (Римската е била морска.) Хабсбурската Империя на Карл V (1500-1558) не е включвала важните Франция и Англия. Обединената Европа на Наполеон оцелява само 10-на години преди англичаните, вече радващи се на печалбите от индустриалния капитализъм, да я унищожат. Но Америка след 1945 и особено след 1991 г. реално превзема целия Западен свят. Само Франция и Англия пазят някаква силно ограничена субектност; но дори те са дълбоко джендъризирани и позеленели. Така че според мен този път тинята е дълбока.
Ако Западът успее да се обърне, то това ще се случи след радикални реформи, каквито в момента е трудно да си представим. Нещо като Тръмп на трета степен.
Кои други цивилизации дават конкуренция на Западната в настоящия исторически момент? Със сигурност Китайската, която може би трябва да наречем Новокитайската, за да я различим от двата й предшественика. Китайците явно са в периода си на възход. Както може да се види от производството на стомана в света, Китайската промишленост (а икономиката е фукнция на промишлеността) е 2-3 пъти по-голяма от тази на "колективния Запад" включително Япония. Китай произвежда над милиард (~1000 мил.) тона годишно; ЕС ~150 милиона; Япония ~100 мил.; САЩ ~85 мил; Южна Корея ~70 мил.; Турция ~40 мил.
Китайците строят легнал небостъргач защото защо не. Снимката е от статия на CNN.
Инструментът на китайците е синтезата на инструмента на Руската / Съветска цивилизация - държавата - и Западната цивилизация - индустриалния капитализъм. Китайците практикуват нещо като държавен индустриален капитализъм, опитвайки се да заобиколят слабостите на Западния капитализъм (нерегулирани монополи) и Съветското централно планиране (липсата на ценовия механизъм и частната предприемчивост).
Така като ги гледам, китайците все още имат къде да растат, включително териториално. Най-вероятно те ще си вземат Тайван и ще създадат сфера на влияние в Азия. А в другите региони ще се конкурират за влияние с другите субектни играчи.
Има ли нова цивилизация в Индия? Може би. Докато през 1990 г. индийците почти не произвеждат стомана, то в момента те произвеждат 120 мил. тона - 8 пъти по-малко от китайците, но повече от японците, американците или руснаците. Но дори да се случва нещо в Индия, то е по-скоро в началната фаза. Не съм дълбоко запознат със ситуацията в Индия, но на пръв поглед не виждам отчетлив инструмент за растеж там.
Не виждам нещо и в Южна Америка. По принцип Бразилия разполага с предпоставките за създаването на цивилизация; но това се говори за нея от един век и нищо интересно не се случва.
Откакто европейците я деколонизираха, Африка тъне в дълбока архаика и е обектна, а не субектна, на световната карта.
В широкия ислямски свят се наблюдават поне три полюса на влияние - Истанбул, Техеран и Риад. Турция и Иран имат някаква промишленост - достатъчно, за да са регионален фактор - но по-скоро недостатъчно за нещо повече. Както в Индия, не се вижда някакъв инструмент за разрастване. Отделно, Индонезия има предпоставките да стане играч - но не изглежда да е съзряла.
Интересен въпрос е случващото се с Русия. Къде се намира тя? Събитията от февруари 2022 г. ясно показват, че Русия е субектна и напомнят, че е сърцето на цивилизация отделна от Западната - Руска / Славянска / Православна цивилизация. Но в коя фаза на развитие са руснаците? Експанзията на Московското княжество и създаването на Руското царство (1547) могат да се разглеждат като фазата на разрастване на Руската цивилизация. Проблемът е, че на практика Русия продължава да расте до 1945 г., като инструментът й за растеж е държавата, която претърпява реформа след кръвопролитията на Гражданската война 1917-1922 г. Била ли е период на вътрешен конфликт Гражданската война? И бил ли е Съветският Съюз универсалната империя на Руската цивилизация?
Трудно е да се каже! Май Чърчил е бил прав със знаменитата си реплика от 1939 г.: "Русия е загадка, обвита в мистерия поставена в енигма."
Ако вземем модела на Глъб и разцепим Руската история на две както Глъб разцепва Рим, то се получава следния сценарий. Между примерно 1462 (когато княз става Иван III) и 1721 (когато Петър Велики създава Руската империя), в период от 259 години, просъществува Московска Русия. А между 1721 и 1991, период от 270 години, съществува Руско-Съветската империя. Но тази подредба ми изглежда не напълно задоволителна. През 1721 г., Русия не претърпява поражения или граждански войни (както Рим по времето на Гай Юлий Цезар) - точно обратното, тя продължава да расте през целия 18-ти век - а също през 19-ти. Но все пак, ако приемем сходството с Рим, има някаква логика. Според тази подредба, това което наблюдаваме в момента, би могло да бъде третата (или може би дори четвъртата, ако броим Древната Рус) Руска империя във фазата си на избухване.
Да се опитаме да приложим и модела на Куигли. Макар и с известни забавяния, на практика Русия расте почти непрекъснато между 1462 и 1945. Тя обединява древните славянски земи на старата Рус и огромните празни и нецивилизовани степи, където някога са се подвизавали татарите. Чак след Втората световна война Русия получава източна Европа с всички славянски народи плюс румънците и унгарците; но успява да ги задържи за по-малко от половин век.
Минавала ли е Русия през фазата на вътрешния раздор? Два периода идват наум - 1905-1922 кулминирал с Гражданската война; и настоящия. Действително периодът 1815-1905 може да се разглежда като период на забавяне на растежа на Руската цивилизация и СССР може да се разглежда като универсалната империя. По тази логика 1990-те бяха разпада на Руската цивилизация и сега наблюдаваме или зародиша на нова цивилизация, или последните напъни на старата умираща преди да бъде разрушена от - кого? Надали ще са европейците; може би по-скоро китайците.
Но можем да направим и друг прочит. Може би вместо универсална империя, периодът на СССР е втори период на растеж, като инструментът е държавният капитализъм. Без съмнение Русия се разраства икономически, териториално (източна Европа) и технологически (космоса, ядрената енергия) по време на съществуването на СССР. По тази логика, в момента Русия се намира в нов период на раздор и трябва да създаде нов инструмент за растеж. Този сценарий ми се струва възможен. Ако като китайците, руснаците успеят да създадат синтез между късния западен капитализъм и останките от своя държавен съветски строй - или чисто нов инструмент за растеж - то може би ще навлязат в нов период на растеж. Ако не постигнат това, то дори и да си върнат Украйна и Беларус, руснаците може просто да се окажат в периода на универсалната империя и да тънат в застой.
Вековете ще покажат къде е била Русия в момента. Но две неща са сигурни. Едното е, че продължава да съществува някаква отчетливо Руска цивилизация, която е (православно) християнска и славянска по характер и е братска на Западната, но отделна. В този смисъл Русия е субектна - тя е играч на световната карта. Отделно, без значение дали е в период на съзряване или на дрязги, Русия трябва да създаде нов инструмент за растеж за да премине към нов период на растеж. Как би изглеждал такъв инструмент ако успеят да го създадат може би ще видим през следващите 30-60 години. Ако не успеят да създадат нов инструмент за растеж, руснаците може отново, както през средновековието, да се разпаднат на куп държавички и хаос да се възцари от Сан Диего до Владивосток.
От общите заключения, изведени по-горе, можем да направим някои обосновани предположения относно близкото бъдеще. Изглежда сигурно, че Западната империя прогнива и ще претърпи крах в полетата на икономиката и военното дело. Пропадането ще бъде съпътствано със социални конвулсии и всеобща дегенерация и ирационалност. Притокът на имигранти идващи да оглозгат останките на Империята ще промени лицето на Европа, пазено през последните 1500 години. Война с друга цивилизация в период на подем - вероятно Китай, но може би някой друг - ще доведе до окончателното унищожение на Западната цивилизация и до началото на нещо ново сред тлеещите й отломки.
Икономическата криза вече е на хоризонта и ще съпътства взрива на огромния балон, надут през последните 15-30 години от западните финансови институции; а също така смъртта на долара, породена от факта, че истинската "колективна Западна" икономика вече е далеч по-малка пропорция от световната в сравнение с през 1991 г. или 1945 г. или 1918 г.
НАТО вече претърпя едно унижение в Афганистан през 2021 г. и вероятно ще претърпи второ в Украйна през 2023 г. С изключението на може би Полша, европейските народи са в период на морално разложение и надали са способни на сериозни жертви в сериозни войни. Представяте ли си застаряващите четворно "ваксинирани" джендъризирани приветстващи имигрантите европейци, които доскоро се криеха под масите от вируса, да воюват? Смешно е. В Америка остава някакъв боен дух, но и той претърпя крушение през последните 2 години. Та кой нормален би се сражавал за мумията Джо Байден, чиито кукловоди безсрамно откраднаха изборите през 2020 г. и които непрекъснато обясняват на все още 60-70% "бялата" Америка, че "белите" са чудовища и получовеци и че най-святата ценност в Америка е бруталния анален секс с по няколко партньора на вечер, изразен в знамената на дъгата развявани заедно с американското над американските посолство в навечерието на позорното изтегляне от Афганистан през 2021 г.? Не е учудващо, че "армията на САЩ е изправена пред нарастващ недостиг на нови кадри - толкова голям, че законодателите започват да се тревожат".
Заради корупция и увеличаваща се техническа некомпетентност, доскоро мислената за непобедима натовска армия изостава технологически - руснаците имат по-добри ракети, а същото вероятно скоро ще важи и за китайците. Ракетите са важни, защото Американската военна машина на следвоенния период базира своята мощ на въздушна и морска сила. Но военните учения от последните години ясно показват, че свръхскъпите и ценни самолетоносачи ще бъдат потопени за няколко минути в случай на конфликт със сериозен опонент. "Опитахме се да победим Китай във военна игра в Южнокитайско море. Натупаха ни. Лошо."
Маниите в посока расови и полови теории унищожаващи Америка рушат и нейната армия. Проблемът е многостранен - от една страна, да обясняваш на гръбнака на американската армия - нормални бели момчета - че са боклуци подрива морала. От друга страна, повишаването на сексуални извращенци и екзотични посредствености по политически причини разпространява некомпетентност и също подрива морала. Губенето на времето на офицерите с политически упражнения намалява бойната готовност. Едно е да бомбандираш Ирак с дронове като на компютърна игра. Но ако недай Боже Америка воюва със сериозна и горда нация като китайската, дълбоките слабости на американците ще си проличат.
А война с Китай е много възможна. Изкуфелите американски управляващи, загубили връзка с реалността, не изглеждат готови доброволно да престанат да бъдат световния хегемон. Много от тях вярват на собствената си пропаганда и реално мислят, че техните "ценности" са най-прекрасните възможни, че Китай е някакъв черен Мордор населен с маймуни, който максимум могат да имитират но определено не могат да построят нещо ново и че петте века Евро-атлантическо световно господство ще продължат вечно.
Война между НАТО и Китай ще бъде спечелена от Китай и ще сложи рязък и явен край на Западното господство и вероятно на Западната цивилизация. Но е възможно такава война да не се случи. Може социалните и икономически сътресения да създадат толкова проблеми в Америка и Европа, че НАТО да се разпадне от само себе си - защото никой няма пари или желание да го финансира.
През 19-и век в английския език се появява термин, описващ съперничеството между Великобритания и Русия в Централна Азия - Голямата игра. Макар и от строго историческа гледна точка принадлежащ към съответната епоха, терминът може да се обобщи в по-широк план. Та не са ли взаимоотношенията между държавите, народите и короните на световната карта точно една Голяма игра, в която всеки си търси място под слънцето?
Карта (от Уикипедия) на Централна Азия от около 1900 г. Великите сили на 19-и век Великобритания и Русия споделят граница.
Една от причините англичаните да водят по точки в голямата игра през 19-и век, ако може така да се изразим, е това, че имат стратегия и че тя работи. Голямото предимство на Великобритания е това, че тя е островна сила. Като такава, тя няма съседи, които във всеки един момент могат да нахлуят и които да представляват естествени съперници. Единственото й притеснение е създаването на флот, който може да се сравнява с нейния.
Други известни световни островни сили са Минойската цивилизация, в някаква степен Атина в златния си век, Япония и особено Венеция, която е световна сила през средновековието. Англичаните обожават Венеция и научават много от нея. Американците, чиито остров е с размера на континент, се учат от батковците си англичани.
Островното предимство позволява на великобританците да практикуват стратегията "двама се карат, третият печели". Винаги добри в рекламата, великобританците приподнасят своята идея на европейците като "баланса на силите". На практика, това означава следното. Британците внимателно следят ситуацията на континента и във всеки един момент се опитват да подкрепят втората най-голяма сила на континента срещу първата. Неминуемата война отслабва и двата съперника. Двама се карат, британците печелят.
Между 1700 г. и 1815 г., най-мощната континентална сила е Франция. Следователно великобританците организират четири различни коалиции срещу французите в четири различни войни. Във Войната за испанското наследство (1702-1714), Великобритания и Хабсбургите се сражават с Франция и Бавария. Испания е оспорвана. Англичаните, макар и все още колебливи заради относително скорошната Славна революция, постигат своите цели.
Войната за австрийското наследство (1740-1748) поставя Великобритания, Хабсбургска империя чиито император в този момент е император и на Свещената Римска Империя, Русия и разни по-малки европейски сили срещу французите, подкрепени от испанците (традиционни океански съперници на англичаните) и желаещите късче от хабсбургските владения пруси. Завършекът на войната оставя недоволни Хабсбургите.
Следващият рунд е особено тежката Седемгодишна война (1756-1763), в която Хабсбургите се съюзяват с Франция и Русия, а Великобритания с германски кралства и княжества, най-силното от което е Прусия. Коалицията на британците печели.
Борбата за надмощие най-сетне приключва с Революционните и Наполеонови войни (1789-1815), когато коалицията на Русия и Великобритания сломява обединената от Наполеон континентална Европа. Накрая на войната, Британците разгромяват Наполеон при Ватерло (1815) и слагат край на френското превъзходство на стария континент.
Европа в края на Наполеонови войни (1803-1815), в навечерието на инвазията на Русия (1812). Австрия и Прусия са сломени. Картата е следната от Уикипедия.
След победата си в Първата отечествена война (1812 г.), въпреки опожаряването на Москва, Русия е единствената сила в Европа, която не е била разгромена от Наполеон. Това я прави цел номер едно за англичаните, които бързо се съюзяват с доскорошните си смъртни врагове французите. В друг съюзник на Великобритания се превръщат турците, които стоят между Русия и заветната цел - Константинопол. Естественият резултат на тези развития е Кримската война (1853–1856), в която британците, французите, прото-италианското кралство Пиедмонт и турците се съюзяват срещу руснаците и обсаждат Севастопол. В лоша позиция, Москва сключва примирие на цената на правото си на черноморски флот.
Англичаните също правят несполучлив опит да разделят Америка, подкрепяйки Юга в Гражданската война (1861-1865). След неуспеха, Лондон сменя стратегията си на "ако не можеш да ги биеш, присъедини се към тях" ("if you can't beat them, join them").
Карта от Уикипедия на Гражданската война (1861-1865). Тъмночервените щати се отцепват първи, а светлочервените ги последват по-късно. Жълтите са един вид ничии. Сините са Севера. Великобритания подкрепя по-слабия Юг. Севера има 2-1 преимущество в население и войски и неимоверно преимущество в промишлено производство.
В зората на 20-и век, английският мислител Халфорд Макиндер (1861-1947) постулира нова английска "голяма" стратегия ("grand strategy"), която общо взето се състои във всяването на раздор между двете големи европейски сили на периода - Германия и Русия. Становището на Макиндър всъщност може да бъде цитирано:
Който владее Източна Европа, управлява Сърцевината [Heartland];
който владее Сърцевината, управлява Световния остров [Евразия];
който владее Световния остров управлява света.
— Макиндер, Демократични идеали и реалност (1919), стр. 150
Голямата заплаха за Англо-американците, според Макиндер, е съюз между ядрото на Европа (Германия) и Сърцевината (Русия).
Не съм сигурен, че Макиндер е напълно прав; теорията му ми прилича на рожба на неговото време. Но според мен следното обобщение на теорията е полезно: Островните сили се страхуват от обединението на континенталните сили, защото то лишава островните сили от възможността да играят "двама се карат, третият печели".
Британците намират цаката на руснаците през 1905 г. Този път мръсната работа върши друга островна сила - Япония. Империята на изгряващото слънце потапя руския флот край Цушима и така слага край на руската морска заплаха за британците. Разбира се, това означава, че английският мерник ще се премести от Санкт Петербург към Токио.
Междувременно, Германия се обединява след категорична пруска победа над Франция през 1870 г. (и преди това срещу Хабсбургите през 1866 г.) и успешно се индустриализира. Неизбежната логика на английската стратегия за "баланса на силите" означава, че англичаните ще подкрепят Франция и Русия срещу Германия.
Така английските машинации са една от главните причини за катастрофалния период 1914-1945 г., в който Велика Германия (т.е. Германия плюс Австро-Унгария) губи двете световни войни. През втората война, англо-американците използват съюза с Русия (по него време СССР) за да се разправят и с японския проблем и да си осигурят господство в Тихия Океан. Отслабените от двете войни англичани предават щафетата на американците, които произтичат от Великобритания, говорят английски и имат остров с големината на континент.
Карта от Уикипедия на световните коалиции на пика на победите на Оста през юни 1942 г. Британците за пореден път успяват да обградят враговете си. Сините предимно англо-американски "Съюзници" заедно с червения Коминтерн се сражават с черната Ос.
През 1945 г., СССР/Русия отново се превръща в основния опонент. Известно време няма сила, която да бъде насъскана срещу руснаците. През 1972 г. Никсън прави закономерното и посещава в Китай, за да се опита да прикотка Пекин на своя страна и настрани от руснаците.
Никсън и Мао стискат ръце през 1972 г. Снимка от Уикипедия. Дано всеки мъж да има жена, която го гледа както Мао гледа Никсън. И дано никоя мишка не я преследва котка с усмивка като никсъновата.
След като руснаците сами се предават и губят своята империя и така наречената Студена война (1946-1991), англо-американците остават без реални съперници и Фукуяма (1952-) обявява "края на историята". Нео-консервативните маниаци се захващат с превземането на последните независими кътчета на земята, а полско-американският стратег Бжежински (1928-2017), крои планове за запазването на американското глобално превъзходство и разправянето с Русия, която той учтиво определя като "черна дупка". Книгата му Великата шахматна дъска (1997) съдържа следните проницателни наблюдения в глава 2-а:
Накратко, за Съединените щати евразийската геостратегия включва целенасочено управление на геостратегически динамични държави и внимателно боравене с геополитически каталитични държави, в съответствие с двойните интереси на Америка за краткосрочното запазване на нейната уникална глобална сила и в дългосрочен план - провеждането на трансформацията на хегемонията във все по-институционализирано глобално сътрудничество. Казано с терминология, която се връща към по-бруталната епоха на древните империи, трите големи цели на имперската геостратегия са да се предотвратят тайни споразумения и да се поддържа зависимостта на васалите чрез имперската гаранция за сигурност; да се поддържат протекторатите податливи и защитени; и да се предотвратяват съюзи между варварските племена.
...
Украйна, ново и важно пространство на евразийската шахматна дъска, е геополитически център, защото самото й съществуване като независима държава помага за трансформирането на Русия. Без Украйна Русия престава да бъде евразийска империя. Русия без Украйна все още може да се стреми към имперски статут, но тогава ще се превърне в предимно азиатска имперска държава, по-вероятно да бъде въвлечена в изтощителни конфликти с възбудени централноазиатци, които след това ще бъдат негодуващи от загубата на скорошната си независимост и ще бъдат подкрепени от техните братски ислямски държави на юг. Китай също така вероятно ще се противопостави на всяко възстановяване на руското господство над Централна Азия, предвид нарастващия интерес на Пекин към новите независими държави там. Въпреки това, ако Москва си възвърне контрола над Украйна с нейните 52 милиона души и големи ресурси, както и достъпа й до Черно море, Русия автоматично отново си връща необходимите средства да се превърне в мощна имперска държава, обхващаща Европа и Азия. ...
Въпреки ограничения размер и малкото си население, Азербайджан, с огромните си енергийни ресурси, също е геополитически критичен. Това е тапата в бутилката, съдържаща богатствата на басейна на Каспийско море и Централна Азия. Независимостта на централноазиатските държави може да бъде почти обезсмислена, ако Азербайджан стане напълно подчинен на контрола на Москва. Собствените и огромни петролни ресурси на Азербайджан също могат да бъдат подложени на руски контрол, след като независимостта на Азербайджан бъде анулирана. Независимият Азербайджан, свързан със западните пазари чрез тръбопроводи, които не минават през контролирана от Русия територия, също се превръща в основен път за достъп от напредналите и консумиращи енергия икономики до богатите на енергия централноазиатски републики. Почти толкова, колкото и в случая с Украйна, бъдещето на Азербайджан и Централна Азия също е от решаващо значение при определянето на това какво Русия може или не може да стане.
...
Геостратегически въпрос от решаващо значение се поставя от появата на Китай като голяма сила. Най-привлекателният резултат би бил кооптирането на демократизиращ се и пазарно-либерален Китай в по-голяма азиатска регионална рамка на сътрудничество. Но да предположим, че Китай не се демократизира, а продължава да расте като икономическа и военна мощ? „Велик Китай“ може да се появи, каквито и да са желанията и изчисленията на неговите съседи, и всяко усилие да се предотврати това да се случи може да доведе до засилване на конфликта с Китай.
Вижда се, че войните в Азербайджан и Украйна през 2021 г. и 2022 г. са логично последствие от разпада на СССР. Също се виждат опасения относно китайската ситуация и планове за цветна революция в Пекин.
В главата на книгата за "черната дупка", Бжежински предлага обвързването на Русия с Европа. Идеята е руснаците да жертват своята независимост в замяна за средно ниво на европейски жизнен стандарт. Но едно от усложненията в случая е, че сближаването на Русия и Европа създава риска от руско-немски съюз, който е най-големият кошмар на англо-американците. Събитията около тръбопроводите от Северния поток показват дилемата, стояща пред американците и немците. Берлин иска евтина руска газ. И затова непрестанно повтаряха как става дума за бизнес, а не за политика, докато строяха тръбопровода. Но въпреки че американците желаят Русия да функционира като енергиен придатък на Империята, те се страхуват от добрите отношения между Москва и Берлин. Така се стигна до положението от есента на 2022 г.
Най-лошият за Американската империя сценарий според Бжежински е този, който се случва в момента.
Потенциално най-опасният сценарий би бил голяма коалиция от Китай, Русия и може би Иран, „антихегемонна“ коалиция, обединена не от идеология, а от общо негодувание. Това би напомнило по мащаб и обхват на предизвикателството, отправено някога от китайско-съветския блок, макар че този път Китай вероятно ще бъде лидер, а Русия - последовател. Предотвратяването на тази непредвидена ситуация, колкото и малко вероятна да е тя, ще изисква демонстрация на геостратегически умения на САЩ в западния, източния и южния периметър на Евразия едновременно.
Руснаците и иранчани имат общи интереси в Сирия и безпощаден общ враг. Затова в момента руснаците използват евтини и ефективни ирански безпилотни камикадзета в Украйна. Руско-китайските отношения също могат да бъдат определено като най-малкото "добри". Дали ще се стигне до официална коалиция предстои да видим. Но действително в момента се наблюдава сходност на интересите на Китай, Русия и Иран.
Така че поне според критериите на Бжежински, американската дипломация от последния четвърт век може да бъде окачествена като слаба.
Друг интересен и важен термин в полето на геополитиката е "капана на Тукудид" ("Thucydides Trap"), лансиран от американския политолог Греъм Алисън (1940-). Тукудид (455 пр.н.е.-397 пр.н.е.) е великият гръцки историк, автор на бележития труд История на Пелопонеската война (5-и век пр.н.е.). Ако Херодот (484 пр.н.е.-425 пр.н.е.) е бащата на историята като жанр, Тукудид е бащата и майката на историята като наука. (Добър съвременен анализ на класиката на Тукудид може да бъде открит във Война като никоя друга (A War Like No Other) (2011) на американския историк Виктор Дейвис Хенсън (Victor Davis Hanson) (1953-)
Бюст на Тукудид (455 пр.н.е.-397 пр.н.е.). Снимката е от Уикипедия.
Според Тукудид, една от причините за избухването на Пелопонейската война е безпокойството на Спарта, голямата сила преди войната, от увеличаващото се могъщество и влияние на Атина. Принципът е прост - ако установената сила реши да се опита да запази преимуществото си, вероятният резултат е война. Алисън и сътрудниците му установяват, че до такава война се е достигало в 12 от 16 исторически случая на "капана на Тукудид".
Китайците, които са търпелив и предпазлив народ, сигурно биха предпочели да вземат своето място под слънцето без ненужни и рисковани конфликти. Си Дзинпин (1953-) изрично заявява още до 2014 г., че „Всички трябва да работим заедно, за да избегнем капана на Тукидид.“
За щастие на всички от нас, които се надяват да не бъдат изпарени от ядрени взривове, мисля, че съществува добър шанс да не се стигне до директен конфликт между Китай и САЩ. Заради големината на Тихия океан и скоростта и точността на съвременните ракети, засега нито едната от двете сили не може сериозно да заплаши територията на другата освен с ядрени оръжия. Всяка чужда флота, която доближи брега на едната от двете сили, ще бъде потопена.
В най-лошия случай може да се стигне до "прокси" война; макар че и тук не е ясно как би изглеждал такъв конфликт. Тайван е подготвен да служи за оръжие срещу Пекин, но дали островът ще може да издържи повече от няколко дни (или дори часа) в случай на война?
Карта на Китай и Тайван от Уикипедия. След като комунистите на Мао печелят гражданската война през 1949 г., опонентите им - така наречените националисти - бягат на острова Тайван, който от край време е китайски. Официалното становище на Пекин е, че Тайван е част от Китай. На практика, Тайван е добре въоръжен американски протекторат и главия световен център на производство на високо-технологични чипове.
Американците също се опитват да създадат нещо като китайска Чечня, примерно чрез Хонг Конг или мюсюлманите в западните провинции. Но тези провокации не изглеждат обещаващи.
Друга американска стратегия е използването на милионите китайски ученици, учили в САЩ, срещу режима в Китай. Целта разбира се е организирането на либерастийна "цветна" революция. Но тук отново мисля, че американците подценяват и недоразбират китайците. Като повечето хора, китайците също обичат силата и богатството и са податливи на пропаганда. Но точно защото обичат силата и богатството и освен това са китайци, те винаги ще изберат един силен Китай пред една видимо отслабваща Америка. Забавна илюстрация на тази тенденция е статията на Дейвид Чу в Unz Review от 4-и август 2022 г. Защо ОБИЧАМ Китай и КПК. Г-н Чу разказва как "през по-голямата част от живота си, около 48 години, мразех Китай и мразех КПК!" Но сега той обича Китай. "Също така се надявам да се свържа с някои континентални китайци, които биха могли да ми помогнат да се върна обратно в Китай." Като повечето хора, Чу обича силата и богатството и докато Америка е била силна и богата, той е обичал нея и мразил Китай; но сега когато Китай е силен и богат а Америка отслабва, Чу се сеща, че е етнически китаец и изведнъж открива, че американците са го лъгали...
Чу ни показва, че на средните хора не им пука за демокрация, либерастията и т.н. Това, което те наистина искат, е изобилие и сигурност. Простолюдието с радост приема пропагандата, че демокрацията и т.н. са по-важни от (примерно) националния интерес, защото му е намекнато, че демокрацията, свободните пазари и либерастията водят до изобилие и сигурност и защото звучи по-възвишено да вярваш в принципи, а не в откровено плюскане. Затова стига китайците да продължат да се развиват и Западът да запада, още много такива като Чу ще залюбят Китай. Нещо повече - много западняци също ще помагат на Китай за да си плащат сметките и от погнуса към безумните западни управници.
Статия от Fox News, съобщаваща как китайците наемат британски пилоти за да обучават собствените им пилоти. През август 2022 г. изтече информация, че: "Информатор разкрива, че британските военновъздушни сили не наемат бели мъже по причини, свързани с разнообразието [diversity]". Т.е. в 85% (или колкото) етнически "бяла" или "англо-саксонска" държава, на повечето мъже, чиито деди са преследвали интересите на родината по целия свят, им се обяснява, че са боклуци и втора ръка граждани. Китайците дори няма нужда да си правят реклама или да пропагандират!
Така че може би този път капанът на Тукудид няма да щракне. Дано - би било досадно да бъдем взривени.
Между другото, завършекът на Пелопонейската война заслужава няколко думи. Демократичните атиняни постепенно изпадат в нещо като "масова формация" и започват да се карат и да взимат лоши решения. Най-лошото е огромно (за него време) експедиция към град Сиракуза в Сицилия. Експедицията завършва с катастрофа и атиняни претърпяват решаващо поражение, което най-накрая решава дългата и кръвопролитна война. Изводът тук показва една от слабостите на островните сили - по дефиниция, всяка тяхна операция е извън техните брегове и рискува линиите им на снабдяване. Друг класически пример е евакуацията при Дюнкерк, където през 1940 г. за една седмица англичаните успешно спасяват 338 хил. войници, попаднали в обкръжение. (Нолан снима филм по темата преди няколко години.) Едно от големите "ами ако"-та на Втората световна война е въпросът какво щеше да се случи, ако немците бяха действали малко по-решително и бяха унищожили британските войски.
В заключение, струва си да се отбележи, че уроците на Тукудид са вечни и остават и до важни днес. Добре е, че китайците се поучават от тях. Дано да се поучат и техните западни колеги.
Ще завърша тази глава с нота на оптимизъм. В началото на труда си, Глъб казва следното:
VII Цикъл на провидението?
Каквито и да са причините за събарянето на велики цивилизации от варварите, можем да усетим определени ползи от това. Всеки народ на земята има отличителни характеристики. Някои се отличават във философията, други в администрацията, трети в романтиката, поезията или религията, четвърти в своята правна система. По време на господството на всяка култура нейните отличителни характеристики се разнасят от нея надлъж и нашир по света.
Ако една и съща нация запази господството си за неопределено време, нейните особени качества ще характеризират завинаги цялата човешка раса. Под системата от империи, всяка от които продължава 250 години, суверенната раса има време да разпространи своите специфични добродетели надлъж и нашир. Тогава обаче друг народ, със съвсем различни особености, заема мястото на предишния водач и неговите добродетели и постижения също се разпространяват. Чрез тази система всяка от безбройните нации по света се радва на период на величие, през който нейните особени качества са поставени в услуга на човечеството.
За тези, които вярват в съществуването на Бог, като Владетел и Директор на човешките дела, такава система може да изглежда като проява на божествена мъдрост, клоняща към бавното и крайно съвършенство на човечеството.
Тук Глъб се проявява като проницателен и начетен. Идеята му не е нова и е била формулирана неколкократно в миналото, например от великия математик и философ Лайбниц в неговия труд Теодицея (1710). (Разглеждаме теодицеята отделно в друга глава.) През 2020 г. излиза Словото изгрява (Logos Rising) на Майкъл Джоунс (E. Michael Jones), където Джоунс развива подобна теза в рамките на задълбочен анализ на философията на историята и на историята на философията.
Накратко, ако човек вярва в благосклонно настроената вселена (вярване вградено в християнството), то следва, че историческите събития са част от нещо като божествен план. Трагедиите представляват нещо като поучителни грешки. И в дългосрочен план, нещата стават по-добри, хората постигат по-дълбоко разбиране на природата си, животът става по-богат и по-хубав и обществата по-праведни и успешни.
Затова е важно човек да посрещне идващите кризи с философски оптимизъм. Ако Западът загине, то значи му е дошло времето и е направил грешки. На негово място ще се роди нещо ново. А от катаклизмите, които съпътстват разрухата, могат да се извадят поуки. Всичко това нямаше да се случи, ако бяхме по-смели, по-умни и по-дисциплинирани - а не толкова алчни, развратни, наивни и мързеливи.
Също е важно да се отбележи, че човек може да живее съвсем добре в епохата на прогниване. Винаги някъде има възможности. И както Толстой казва в първите редове на Анна Каренина, "Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по свой начин." Това е защото рецептата за щастие е известна поне от 2000 години - в ученията на църквата; а за тези, които по някаква причина не харесват християнството, във философията на стоицизма. Щастието е в здравото тяло, калено от спорт и правилно хранене. В дисциплината и контрола над апетитите и емоциите. В литературата, философията, изкуството и музиката, чиито вековни класики остават същите като преди век и които днес са по-достъпни от всякога. В природата - тревата на село, градския парк, планинската пътека, горещия плаж. В добрите отношения с близките. В постиженията, достигнати с усилия, рискове и взаимопомощ.
Така че да става каквото ще става. Пък ние ще се пригодим, стараейки се да живеем достойно.
Съществува историческа наука на цивилизациите. Тя описва животът на цивилиациите, които, също като хората и народите, се раждат, развиват, живеят и умират.
Западната цивилизация, доминирала света през последните пет века и създала модерния свят, вероятно е в предсмъртен гърч.
Империята на Западната цивилизация, понастоящем с център на гравитация в САЩ, е на прага на катастрофална криза и вероятно ще се разпадне.
Живеем в смутното време не границата на две епохи. Вероятно е идващата епоха да е радикално различна от настоящата.
Лошото е, че идват хаос, смут, глад, зараза, война и смърт.
Хубавото е, че ще има огромни възможности за създаването на нови начини на живот, нови науки, нови общества и нови институции.
От практична гледна точка:
Важно е психологически да приемем, че следвоенната епоха свърши. 2019-та никога няма да се върне. САЩ и ЕС са обречени и се самоунищожават.
От една страна, трябва да се подготвим за една сложна и опасна епоха пълна с лишения и трагедии. Но от друга страна, имаме възможността да създадем един нов свят и да живеем по-близко до човешката си природа.
