Сюжетът "Ковид" разби илюзиите на милиони хора относно демокрацията и човешката рационалност. Ако през 2019 г. все още можеше да се твърди, без значение дали беше вярно или не, че живеем в най-хубавото и най-разумното от всички времена, в което най-образованите и най-свободните хора на всички времена благородно, интелигентно и толерантно си живуркат, взимайки рационалния решения на базата на информацията, подавана им от свободните правдолюбиви вестници и филантропичните неправителствени организации, създадени от набъбналите от любов милиардери, щедро дарили парите си на човечеството, то 2020 и 2021 промениха всичко. Изведнъж всеки, който поне малко наднича изпод капаците, за негов ужас осъзна, че масата от хората, включително в научния и образован Запад, е готова да се заключи в стаята, да се нагълта със странни субстанции и да обезглави всеки, който смее да каже, че този начин на поведение е меко казано странен.
Оказа се, че повечето хора са неспособни да мислят, дори животът им да зависи от това. И въпреки всичките празни приказки за толерантност и свобода, стадото е повече от готово само да си сложи намордника и да блее с омраза към тези, които не са съгласни с безумното му поведение.
Светът се разпадна за много наивни но сериозни хора, чиято интелигентност и смелост ги принуди да прозрат истината измежду лъжите за "Ковид". (Например Джеймс Делингпол, Наоми Улф, д-р Робърт Малоун и много други.) И те застанаха пред следния важен въпрос, добре познат на великите философи: Какъв е механизмът на човешкото съзнание, който позволява масовото безумие, което виждаме пред себе си? Какви са инструментите за задействане на този механизъм? Какво можем да направим, за да се борим с масовата психоза? Как можем да предпазваме себе си от заблудите, които в наше време са навсякъде около нас?
Един нашумял през 2021 г. човек, който публично зададе горните въпроси, е д-р Робърт Малоун (1959-). Той откри отговор в трудовете на белгийския психолог проф. Матиас Десмет (1976-). Този отговор всъщност е известен още от края на 19-ти век и е предмет на задълбочен анализ сред западното задкулисие през 20-ти век.
Механизмът, който Десмет изучава в научната си дейност и който дава отговор на въпроса на Малоун, е така наречената "масова формация" ("mass formation"). Терминът е малко неудачен и объркващ, защото "маса" има няколко значения и на български и на английски. От една страна значи нещо като "тежест", а от друга значи нещо като "масовка". Думата "формация" също има няколко значения - например "строй" и "образуване".
Професор Матиас Десмет. Източник Triklopodia уебсайт.
Това, което Десмет има предвид е образуването на изтрещели тълпи. Термин, който той самият използва понякога, е "масова хипноза". Класическият труд на тази тема (и според мен една от по-важните книги от 19-ти век) е Психология на тълпите (Psychologie des Foules) (1885) на проницателния френски психолог Густав Льобон (Gustave le Bon) (1841-1931).
Накратко, Десмет, използвайки анализ на събитията от 20-ти век (СССР, Третия райх) за да строи върху основата създадена от Льобон, представя следната теза: (1) Човечеството не е напълно рационално; а когато е в тълпи, става по-скоро ирационално и податливо на емоции. (2) В състояние на шок, човекът и тълпата са особено податливи на манипулация от страна на вождове въоръжени с обяснения. Общо казано, една трета от населението са силно податливи на внушение и сляпо вярват в каквото им се каже. Половината население се опитват да мислят, но като цяло следват стадото. Само 5-15% са трудно-податливи на внушение. (3) Емоционалната енергия, породена от преживяването на шока заедно с тълпата, поражда еуфорични чувства на единство съпровождани с талази от омраза, търсещи излаз. Вождът може да насочи отрицателната енергия на тълпата към даден обект, който се превръща в "чуждото" или "врага". (4) Потъналите в "масата" са неподатливи на разума и логиката. На емоционално ниво, те не искат да се връщат към шока и жадуват за оргазма на разтварянето в тълпата. Затова, опитите за разубеждаване на потъналите (или както аз ги наричам, неготовите) пораждат негативни емоции, които се изразяват в гняв и причисляването на причинителя на емоциите към групата на врага. (5) Процесът на масовата формация обикновено завършва с краха на тълпата. По пътя си към разрухата, тълпата е способна да помете всичко срещнато. Защитата срещу това е гласното придържане към истината, рационалността и любовта.
Горните принципи са в по-голямата си част установени от Льобон. Но Десмет заслужава уважение за допълнителните изводи, които представя. Той излага тезата, според мен издържана, че философските грешки лежащи дълбоко в основата на рядко-изказваната идеология на модерния свят създават океани от "свободно плаваща тревожност" ("free-floating anxiety"), които правят населението особено податливо на "масова формация". В увода, Десмет формулира тезата си така: "Тоталитаризмът не е историческа случайност. В крайна сметка това е логичното следствие от механистичното мислене и измамната вяра във всемогъществото на човешката рационалност. Като такъв тоталитаризмът е определящата черта на традицията на Просвещението."
Мотив от корицата на едно от изданията на "Катедралата" (издадена 1983 г.) на американския писател Реймънд Карвър (живял от 1938 г. до 1988 г.).
Работата е дебела и няма връщане към 2019 г. И това е за добро.
Но едно по едно. Фактът, че тълпите са ирационални е очевиден през 2022 г. след две години безполезни локдауни, маски и ваксини. Дори преди това, този факт беше добре известен, но лесен за забравяне в добрите времена на мир и изобилие. Но централното събитие на 20-ти век - Втората световна война - е самоунощожителния изблик на тотализираните най-подредени и по много параметри най-успешни общества в света - немското и японското.
Всъщност може би най-големият въпрос на 20-ти век е, как така точно немците - правилни, подредени, образовани - стигат до април 1945 г., където бясно защитават Берлин срещу съветските войски във вече решена война, в която самите немци са били агресорите и виновниците за безброй кървави престъпления?
Нека да приложим теорията на Десмет. Между 1914 и 1933 г., германците - най-правилните, най-прилежните, най-образованите, най-бойните, най-всичко - претърпяват поредица от катастрофални поражения и унижения. През ноември 1918 г. губят Голямата война. През януари 1919 г. оцеляват опит за комунистически преврат в Бавария. Между 1921 и 1923, хиперинфлация помита спестяванията им. "Демокрацията" на 1920-те години кулминира с ваймарската свободия и със световната депресия започнала през 1929 г., която силно засяга Германия.
Почти 5 века след като Гутенберг изобретява печатната машина в Майнц, немците остават една от най-начетените и образовани страни в света. Разпространението на протестантството в голяма част от немския свят означава, че милиони граждани имат развити читателски навици от четенето на библията. Модерното масово образование в училищата е творение на Прусия вдъхновено от Фихте в началото на 19-ти век. Като една от най-технологично развитите нации в света, Германия през 1930 г. има добре развити кино и радио.
В резултат, през 1930 г. в Германия съществува население в дълбок шок, притежаващо може би най-силно развитата система за комуникации в света. В тази атмосфера идва Хитлер, прочел книгата на Густав Льобон и наблюдавал успехите на Мусолини в Италия. Следва масовата формация на Третия райх, която завършва с червеното знаме над Райхстага през април 1945 г.
Два други класически примера за масовата формация на тоталитарно общество са Френската и Руската революции. А класически пример за самоубийствен култ е този на Джим Джоунс (1931-1978), който завършва с масовото самоубийство на хиляда негови последователи в Джоунстаун през 1978 г.
Какво се случи с нас през 2020 г.? Нима има толкова много "свободно плаваща тревожност" около нас? Та не живеем ли в най-доброто от всички времена - богато, умно, научно?
Всъщност, както обяснявам в детайли в останалата част от този труд и както Десмет също отбелязва, модерното общество е в лошо състояние и дори преди 2020 г. вървеше към премеждия. През последните 20 години, модерният човек е плашен с терористи, климатичен катаклизъм, вируси, финансова разруха, холестерол, наднормено тегло, руснаци, китайци, расисти, имигранти, рак, сърдечен удар и прочие. В същото време, модерният човек няма утехите и подкрепата, които са имали дедите му. Той не вярва в отвъдното и го е страх от смъртта. Неговите роднини и корени са оставени далеч на село преди години или преди поколения. Родовете са малки и отношенията между роднините често студени. Рекордно много хора нямат половинка или деца. А непрестанното бръмчене на телевизора и социалните медии непрестанно напомня на модерния човек какъв е загубеняк и как прекрасно живеят другите, богатите и известните, които в това време на неограничени възможности по идея с нищо не са по-добри от модерния човек, но той живее като гнида, а другите като богове...
Но дори ако игнорираме съществуващите източници на "свободно плаваща тревожност", медийният блиц през пролетта на 2020 г. породи такава паника, че над планетата се образува облак от "свободно плаваща тревожност", с който управниците да работят.
Навсякъде се появиха вождове - напомпани премиери и здравни министри, тръгнали да спасяват света. Мутафчийски, Борис Джонсън, Антъни Фаучи. Те предложиха локдауните и маските и жадното за решения население се съгласи. Но последствията от локдауните сами по себе си породиха още "свободно плаваща тревожност"! Последваха бунтовете в САЩ през лятото на 2020 г., които разтресоха целия западен свят. Дойдоха втората, третата и прочие вълни, посрещнати с още заключвания и страх. Обработено като прекопана нива, населението жадно се нахвърли към "ваксините" през първата половина на 2021 г., вярвайки на обещанието, че "ваксините" ще ги защитят не само от страшния вирус, но и от нуждата за локдауни.
Но през лятото на 2021 г. се случи нещо странно. Маската на "толерантните" западни общества падна. Медиите и правителствата насочиха нечовешка омраза към "неваксинираните" - тези, които не бяха съгласни със случващото се. Роднини спряха да общуват с "неваксинираните" си близки. Работодатели започнаха да ги уволняват. Болници отказваха да ги лекуват. Правителства започнаха да ги мъчат. И всичко това въпреки че "ваксините" очевидно бяха опасни и безполезни!
През февруари 2022 г., изведнъж пандемията временно изчезна и всичката "свободно плаваща тревожност" бе насочена към Русия. Хора, на които през ум не им е минавало да се сърдят за войните в Ирак, Либия, Сирия и т.н. и които дори не могат да намерят Йемен на картата и хабер си нямат какво става там, внезапно решиха да излеят руската си водка и да изгорят матрьошките си в изблик на омраза срещу всичко руско. Локдауните бяха заместени със скокове в цените на енергията. Маските с украински знамена.
Ако масовият шок създава предпоставките за масова формация, то следва, че масовата формация е, поне до някъде, контролируем процес. Създаваш шока и след това предлагаш (а) водач, (б) решение и (в) враг. Тъй като една от особеностите на човешкия разум е фантазията, то съществува възможността да се създаде шок чрез призрачни заплахи и врагове. Друг подходящ термин за призрачните заплахи е "голямата лъжа".
Политическата единица в античността е бил полиса - град и околностите му с население събиращо се в рамките на модерен стадион. В подобна ситуация, масовата формация е силно достъпна - достатъчен е един добър оратор и някаква криза, каквито е имало често. Затова не е учудващо, че древните философи са били наясно с принципите на масовата формация.
Заедно с Политиката на Аристотел, Държавата на Платон и Владетелят на Макиавели (между другото неговите Беседи по Ливий са по-малко известни но също стойностни и важни) са може би най-влиятелните и достъпни философски трудове обсъждащи въпроса как трябва да се построи и управлява държавата. Платон и Макиавели изрично споменават идеята за лъжата.
В книга 3-та на Държавата на Платон (427 г. пр.н.е. - 347 г. пр.н.е.), Сократ обсъжда "благородната" или "царска" "лъжа". Идеята е следната. Идеалното общество ще бъде разделено на три групи (групите на Платон са малко по-различни от начинът, по-който аз ги представям) - философите царе, пазачите и стадото. За доброто на държавата, царете, чрез системата за образование, ще излъжат другите две касти относно същността на света и на държавата. В най-общ план, ще им се обясни, че всеки си има място и задача в държавата и за доброто на всички трябва да си седи на мястото и да си върши работата. Философите царе съзнават, че ще отнеме едно-две поколения, докато лъжата се утвърди. Ключът е образователната система, чрез която може да се излъже следващото поколение. Отделно, философите царе искат пазачите да живеят стегнато и прибрано макар ползвайки се с привилегии. Това ги прави зависими от системата и намалява вероятността за това пазач да се обърне срещу системата.
XXI. Какво средство — казах аз — ние имаме, когато лъжем, да убедим най-напред управниците, ако ли не тях, то поне останалите граждани, че една от необходимите лъжи, за които сега говорим, е благородна?
— Каква е тя? — попита той.
— Не е някаква нова — рекох аз, — а финикийска лъжа, каквато е имало често още в древни времена, както говорят и ни уверяват поетите; това не се случва в наше време и не зная дали би могло да се случи, но се нуждае от постоянно убеждаване, за да може да му се повярва.
— Струва ми се — рече той, — че ти не се решаваш да го кажеш.
— Ако го кажа — отвърнах аз, — ти ще сметнеш, че моята нерешителност е твърде основателна.
— Кажи го и не се страхувай — каза той.
— Ще го кажа, макар и да не зная с каква смелост и с какви думи да си послужа при говоренето. Ще започна първо да убеждавам управниците и войниците, а след това и останалите граждани, че това, с което ние ги хранихме и възпитавахме, те чувствуваха всичко това и изпитваха съновидения, а в същност бяха формирани и възпитани още тогава, когато бяха вътре в земята — те самите и техните оръжия и всички техни изработени принадлежности, и че майката земя ги е изкарала от себе си в света, след като са били формирани напълно. Ето защо те са длъжни сега за майката земя и за страната хранителка, в която живеят, да се грижат и да я защищават, ако някой я нападне, а за всички останали граждани да мислят като за братя и като родени от земята.
— Не напразно — рече той — ти отдавна се срамуваш да говориш лъжа.
— Съвсем естествено е да се срамувам — рекох аз, — но ти изслушай и останалата част от баснята. Вие всички в държавата сте братя, така ще им говорим, като продължаваме да разказваме баснята. Бог обаче при създаването на хората примесил злато при раждането на ония от вас, които са способни да управляват. Затова те са достойни твърде много за почит. А на тия, които са определени за техни помощници, примесил сребро. При създаването на земеделците и другите занаятчии той прибавил желязо и мед. Ето защо вие всички сте роднини и по рождение сте твърде подобни един на друг. Възможно е обаче от златото да се роди сребърно поколение и от сребърното — златно, а така също и от всички останали — едно от друго. Затова бог нарежда на управляващите първо и най-много за нищо да не бъдат така добри стражи и за нищо да не бъдат така грижовни, както за поколенията, а именно за това от тия метали, което е примесено в техните души. Ако техният потомък е медно или желязно поколение, да нямат по никакъв начин милост към него, но да го изпратят на занаят или на земеделска работа, като отдават съответната чест на природата. Ако пък някой от занаятчиите и земеделците се роди като поколение със златен или сребърен примес, като го почетат, едни ще направят стражи, а други помощници, понеже има предсказание, че държавата тогава ще погине, когато я охранява желязо или мед. Имаш ли ти някакво средство, с което да ги накараш да вярват на тая басня?
— Никакво — рече той, — за да накарам тях самите, но има средство да бъдат накарани да повярват техните синове, потомци и бъдещите хора.
— И това би било добре — рекох аз, — за да се грижат те повече за държавата и един за друг.
— Почти разбирам това, което казваш.
Теорията на Платон важи в наше време. Философите царе са малка група криеща се зад кулисите. Пазачите са политиците, големите медийни фигури, ключови професори и т.н. Те искрено вярват в официалния сюжет, изкуствено създаден от философите царе. Тяхната задача е да представят този сюжет на стадото. Тъй като светът не е прилежно подреден в творбата на Платон, от време на време изникват талантливи и работливи хора, които набират влияние чрез силата на характера си. Предполагам, че философите царе държат подобни хора под око и привличат тези, на които могат да се доверят, при себе си; а внимателно следят и неусетно контролират тези, които им се противопоставят.
Младите глобални лидери на Клаус Шваб. Тук не става дума за заговор на Илюминатите или Манджурски кандидати. Просто управниците, представяни от Клаус Шваб, засяват идеи в главите на "младите глобални лидери" и после побутват кариерите на особено преданите и фанатичните. По-простите (като Ясинда Арден и Сана Марин) си мислят, че реално са заслужили място сред елита преследвайки последните открития на морала и науката. А по-умните (като Бил Клинтън и Макрон) осъзнават, че просто изпълняват задачи за световния елит в замяна на почести, пари и прочие.
***
Николо Макиавели (1469-1527) е известен с цинизма си по отношение на философията на управлението. Внимателен прочит на Владетелят повдига въпроса дали Макиавели не е разочарован идеалист или благоразположен прагматик. Но каквото и да се крие в душата на известния философ, творбата му предлага откровен поглед зад кулисите на може би всички дълготрайни правителства в историята.
Владетелят трябва много да внимава да не казва думи, които не изразяват изброените добродетели. Да се стреми да прави впечатление на човек, изпълнен с милост, вярност, честност и религиозност. Най-необходимо му е да изглежда религиозен, защото хората съдят повече с очите си. Всички могат да видят това, което изглеждаш, но малцина могат да доловят това, което си в действителност. И тези малцина не дръзват да се противопоставят на мнението на мнозинството, което има при това зад себе си силата на властта. Когато се касае до онези дела на хората, особено на владетелите, за които няма човешки съд, към който да се обърнем, ние съдим по резултатите. Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите, а светът е маса и отделните личности придобиват значение само тогава, когато мнозинството не знае на какво да се опре.
В 20-та глава Макиавели накратко споменава идеята за призрачната заплаха:
Владетелите безспорно се укрепват като преодоляват трудностите и препятствията, които им се изпречват. Когато съдбата поиска да прослави някой нов владетел, който се нуждае от слава много повече от предходния, му създава неприятели и го изправя пред трудности, с преодоляването на които той се издига. Има такива, които смятат, че трябва да се поддържат изкуствено неприятели, така че като ги смажат да се издигнат пред поданиците си.
***
Малко известен, но изключително влиятелен веднага след смъртта си, философът от 20-ти век Лео Щраус (1899-1973) заема от и строи върху теориите на Платон и Макиавели за да изгради политическа философия способна да смрази кръвта - особено когато човек осъзнае, че учениците на Щраус упражняват голямо влияние върху политиката на световната свръх-държава САЩ в голяма част от периода 1973-2016 и я доминират напълно в повратния период 2001-2008.
Последовател на езотеризма, Щраус е труден за четене, защото учението му има две същности - вътрешна и външна. Илюзията, представена на стадото, е на един патриот и защитник на първичните ценности. Истината, представена на учениците на Щраус, е съвсем друга.
Полезен инструмент за разбирането на Щраус е научния труд на проф. Шадия Друри (1950-), първо публикуван през 1988 г. и преиздаден през 2005 г., наречен Политическите Идеи на Лео Щраус. От особен интерес е експлозивния увод на второто издание, откровено разкриващ езотериката на Щраус. Началото е следното. (Акцентът е мой оттук нататък.)
Когато „Политическите идеи на Лео Щраус“ бяха публикувани през 1988 г., това изуми академичната общност (включително много от студентите на Щраус), защото представеният от нея анализ на политическите идеи на Щраус е радикално в разрез с репутацията му в академията. Книгата рисува ясна, но обезпокоителна картина на политическата мисъл на Щраус, която се основава изключително на анализ на публикуваните му творби. Трудът предостави обширни текстови доказателства, които показват, че противно на полученото мнение, Щраус не е традиционен консерватор, нито тих интерпретатор на стари текстове, а е представител на нов вид бесен, радикален, нихилистичен и постмодерен консерватизъм. Вместо да бъде защитник на религията и критик на моралния релативизъм, книгата разкрива Щраус като атеист и морален нихилист, който се застъпва за използването на религията, морала и семейните ценности като полезни политически инструменти, чрез които да се успокоят и манипулират масите. Вместо да бъде самопровъзгласено развитие на Платон, книгата разкрива политическата мисъл на Щраус като мрачен коктейл от идеи, заимствани от Макиавели, Фройд и Ницше. Накратко, книгата показва, че Щраус е заклет враг на свободата и демокрацията, който вярва, че най-добрата форма на управление е абсолютното, но скрито управление на „мъдър“ елит, независим от закона. Докато някои от учениците на Щраус се мъчат с конкретни подробности от неговото виждане за това или онова, общата картина е доста неоспорима.
Друри обръща внимание на огромното - контролиращо - влияние на последователите и ученици на Щраус (между другото почти всички евреи, както и Щраус):
Никой не представлява притеснителната политическа власт на последователите на Щрауси в администрацията на Буш повече от Пол Улфовиц, заместник-министър на отбраната и помощник на вицепрезидента Дик Чейни. Улфовиц е един от ключовите архитекти на войната срещу Ирак и самопровъзгласил се последовател на Щраус.
...
Абрам Шулц, директор на Службата за специални планове, създадена от министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, е бил студент на Щраус. Шулц е отговорен за намирането на разузнавателна информация, която би помогнала да се оправдае войната срещу Ирак. Сега знаем, че разузнаването е било подвеждащо, преувеличено и дори невярно. Шулц публично декларира, че Щраус оформя подхода му към политиката като цяло и в частност на разузнаването. Той ни казва, че се е научил от Щраус, че „измамата е норма в политическия живот“.
...
Уилям Кристол, редактор на "Weekly Standard" [влиятелно около 2000 г. американско списание] и председател на „Проектът за новия американски век“, в който неоконсервативната външна политика е очертана ясно, е бил ученик на Харви Мансфийлд в Харвард, който е друг известен последовател на Щраус. Кристол написва докторска си дисертация за Макиавели - тема, която е била много важна за Щраус и за Мансфийлд. Както показвам в тази книга, Щраус порицава Макиавели като учител на злото - но само защото е направил грешката да заяви истината за политиката от свое име, вместо да я поставя в устата на софисти, луди, жени - или когото и да било, на който никой не би повярвал. Щраус подкрепя макиавелистките тактики в политиката - не само лъжи и манипулиране на общественото мнение, но и всякакъв вид безскрупулно поведение, необходимо за поддържане на масите в състояние на повишена бдителност, страх за живота им и техните семейства, следователно готови да се жертват за нацията. За Щраус, както и за Макиавели, само постоянната заплаха от общ враг може да спаси хората от това да станат меки, глезени и развратени. И ако не може да се намери враг, трябва да бъде изобретен.
...
Щраус е ключа към разбирането на политическата визия, вдъхновила най-влиятелните мъже в Америка по времето на управлението на Джордж W. Буш.
Когато написах тази книга в средата на 80-те години, никога не съм мечтала, че тиранията на „мъдрите“ някога ще се доближи толкова близо до реализирането в политическия живот на една велика нация като САЩ. Но страхът обхвана американците от атентатите на 11 септември 2001 г., а страхът е най-големият съюзник на тиранията.
Наближава същността на учението на Щраус.
Щраус е научил своите ученици на дълбоко презрение към обикновените хора. Последните трябва да се управляват от по-висшите малцина - не честно или с откровена достоверност, тъй както Перикъл е управлявал демократичната Атина, а чрез измама, измама и манипулация. Всъщност Щраус категорично заявява, че „не е възможно един мъдър човек да облагодетелства своя град, освен ако не го измами“.
...
Щраус отрича, че има някакво естествено право на свобода. Човешките същества не се раждат нито свободни, нито равни. Естественото човешко състояние не е на свобода, а на подчинение. Според оценката на Щраус, древните са знаели, че в действителност има само едно естествено право - правото на висшестоящия да властва над по-низшия - господарят над роба, съпругът над съпругата и малкото мъдри над вулгарните мнозина.
Същността на въпроса е, че тези, които са предназначени за подчинение, нямат права в схемата на нещата на Щраус.
Следва бруталната същност на учението на Щраус - и, както синтетичната пандемия показва, на нашите задкулисни врагове.
Накратко, истинското платоническо решение, както се разбира от Щраус, е скритата тирания на мъдрите. Според езотеричното учение на Щраус, прикриващата тирания на мъдрите е възможна само чрез управлението на господата. В тази книга документирам разбирането на Щраус за трите типа мъже: мъдрите, господата и вулгарните. Мъдрите са любителите на суровата неподправена истина. Те са способни да гледат в бездната без страх и трепет; защото те не признават нито Бог, нито морални императиви. Те са посветени преди всичко на собственото си преследване на „висшите“ удоволствия, което е равносилно на общуване с техните „кученца“ или млади посветени. Вторият тип са господата [политиците и медийните личности], които са любители на честта и славата. Те са най-големите заблуди за конвенциите на тяхното общество или „илюзиите на пещерата“, на щраусийски език. Господата са истинските вярващи в Бога, честта и моралните императиви; в резултат на това те са готови и желаят да предприемат действия с голяма смелост и саможертва в даден момент. Третият тип са вулгарните мнозина, които са любители на богатството и удоволствието. Те са егоистични, лениви и безделни. Те могат да бъдат вдъхновени да се издигнат над бруталното си съществуване само от страх от предстояща смърт или катастрофа.
Прикритото правило на философите се улеснява от огромната доверчивост на господата. При цялото си благородство джентълменът е лековерен и непосветен. И колкото по-лековерен и незапознат е, толкова по-лесно е мъдрият да го контролира и манипулира. Философът трябва да му предаде суровите истини за света и за неговите подчинени, без да разрушава идеалите му. Посланието е това. Вие сте благородни и честни; и светът непременно ще бъде по-добро място, ако благородни хора като вас царуват. Но добродетелта задължително ще бъде победена, ако се оголи за да играе по правилата. Ако искате политическа власт и успех, трябва да разчитате на измама, хитрост и манипулация. Освен това знаете какви са обикновените маси; те се задоволяват да живеят и умират като животни - ядат, пият, залагат и блудстват. Ако искате да ги подтикнете към прояви на смелост и саможертва, трябва да ги накарате да повярват, че самото им съществуване е застрашено. Всеки, който смята, че политиката е възможна без измама и подлост, е глупак.
Пътят към ада е постлан с добри намерения.
Щраус твърди, че мъдрите също са справедливи. Но в тази книга документирам двойното използване на Щраус на ключови думи като справедливост, благочестие, благородство и други подобни. Настояването на Щраус за отделянето на моралната от интелектуалната добродетел е друг начин да се каже, че мъдрите не са морално благонадеждни. Всъщност измамата и полуистините са присъщи за справедливостта на мъдрите. Резултатът е, че Щраус е създал цял клас натрапчиви и самоуверени измамници вътре и извън академията. И когато намерят пътя си в коридорите на властта, те вероятно ще бъдат коварни и тиранични.
През последния век, включващ периода на пълната световна доминация на американския хегемон през, примерно 1991-2008, политиката на свърхдържавата е силно повлиявана и на периоди изцяло контролирана от група деятели, чиито гуру скрито проповядва презрение към народа - стадото - и използването на големите лъжи и изобретените заплахи за подкопаването и направляването на така наречената демокрация и принадлежащия й народ.
Има два класически примера за Големите лъжи на правителството на Буш Младши (президент на САЩ 2001-2008). Ще разгледаме едната в по-късна глава. Другата са "оръжията за масово поразяване" обосновали унищожението на Ирак през 2003 г. Тук няма много за обсъждане - оръжия нямаше. Управниците използваха лъжите на тайните си служби като извинение за убийството на Садам Хюсеин и превземането на Ирак. Официалното разследване на великобританския парламент, председателствано от сър Джон Чилкот, заявява, че "Преценките относно сериозността на заплахата, представлявана от иракските оръжия за масово унищожение – ОМУ – бяха представени със сигурност, която не беше оправдана."
След като разгледахме начинът на управление на задкулисието, нека да хвърлим око и към способите, които "философите царе" използват, за да контролират обществената нагласа. Предлагам четири: (1) неправителствените организации; (2) тайните служби; (3) масовите медии; и (4) образователните системи.
Класическият увод към естеството и влиянието на така наречените фондации (foundations; наричани още неправителствени организации (non-governmental organizations) или непечеливши организации (nonprofit organizations)) появили се в англо-езичния свят в края на 19-и и началото на 20-и век - огромни "благотворителни" институции неподлежащи на таксуване създадени с условната идея за използването на огромните богатства, събрани от американските (и други) индустриални магнати от 19-и и 20-и век, е книгата Foundations: Their Power and Influence (Фондациите - тяхната сила и влияние) (1958), написана от Рене Уормзер (1896-1981), описващ откритията на Комитетът на Рийс - разследване, поръчано от американския конгрес през 50-те години на 20-ти век, на върха на вълната от анти-комунистически настроения заляла САЩ след войната.
В своята колона в New York Daily News от 21 декември 1954 г. Джон О'Донъл каза че комитетът на Рийс има „почти невъзможна задача“ да каже на „данъкоплатците, че невероятното всъщност е истината. "„ Невероятният факт ", продължи той, е, че огромни богатства, натрупани от такива индустриални гиганти като Джон Д. Рокфелер, Андрю Карнеги, и Хенри Форд днес се използват за унищожаване или дискредитиране на системата за свободно предприятие която ги роди “.
Уормзер продължава с твърдението, че фондациите носят огромна заплаха за САЩ.
Тези опасности са свързани главно с използването на фондационни пари за политически цели; те произтичат от натрупването на значителна икономическа мощ и културно влияние в ръцете на класа администратори на освободените от данъци вечни фондации. По този начин се появява "елит", който контролира гигантските финансови ресурси, действащ извън нашите демократични процеси, който е готов и способен да оформи бъдещето на тази нация и на човечеството по образа на собствените си ценностни виждания. Несравнимо количество власт се концентрира все повече в ръцете на взаимосвързана и самоусъвършенстваща се група.
За разлика от силата на корпоративното управление, тя не се проверява от акционерите; за разлика от властта на правителството, тя не се контролира от хората; за разлика от силата на църквите, тя не се контролира от никакви установени ценности.
Втора глава разглежда начина, по-който фондациите упражняват влияние.
Гигантската фондация може да упражнява огромна сила чрез директно използване на средствата си. Нещо повече, тя значително увеличава тази сила и влиянието си чрез изграждане на сфери на покровителство, които служат в голяма степен да я изолират от критика.
... Всичките й връзки и асоциации, както и честото умишлено нехайство на многото институции и индивиди, получили големи суми от фондацията, й придават огромна съвкупност от сила и влияние. Тази власт се простира отвъд непосредствения кръг от асоциации до онези, които се надяват да се възползват от щедростта й.
... Пряката сила на фондацията е силата на парите. Частно финансираните образователни институции страдат през периода на бързо нарастващи разходи. Безвъзмездните средства на фондациите са станали толкова важен източник на подкрепа, че президентите на колежи и университети не могат често да си позволят да игнорират мненията и желанията на ръководителите, които разпределят големите средства на фондациите.
Става дума за пари. В модерния свят, всяка организация има нужда от пари, за да оперира. А даряването на пари създава зависимост. Ако дадена организация свикне на приходи от определен източник и ако тези приходи секнат, то организацията трябва бързо да намери пари от друго място, или да се свие или да изчезне. Но това значи, че източникът на парите може да диктува поведението на организацията.
В наше време фондациите упражняват огромно влияние върху университетите ("науката") и международните организации чрез снабдяването на средства. Например сградата на ООН е построена върху парцел дарен от семейство Рокфелер, най-богатата американска династия, доминирала САЩ през 20-и век - американския век. Мега-фондациите - особено на Форд, Рокфелер и Гейтс - са ключови инструменти за управлението на планетата.
И така, тези учени, които са готови да развиват идеите, харесвани от олигарсите, получават средства; а другите, не. По този начин философите царе си осигуряват тройна защита. Тяхното дело е проста благотворителност, безкористно поставяща пари в ръцете на най-умните учени, които героично се борят за доброто на човечеството заедно с отбраните бюрократи от международните организации.
Влиянието на фондациите може да бъде усилено чрез медиите и органите на модерната държава. В 21-и век, световните медии са изключително концентрирани в шепа корпорации. Отделно, 5-6 големи технологични компании - особено Гугъл, Туитър и Фейсбук - доминират вниманието на хората в Интернет. Това позволява на философите царе да финансират агентите си чрез фондациите; да ги хвалят чрез медиите; и да им дават реална власт чрез правителствени позиции получени на базата на установения чрез фондациите и медиите публичен профил. Що се отнася до правителствените органи, разузнавателните агенции са особено влиятелни заради вродената си тайнственост.
В 17-та глава на Трагедия и надежда, Керол Куигли обяснява механизма за упражняване на влияние чрез фондациите и НПО-тата както следва:
Главните цели на тази сложна, полутайна организация [англо-американското задкулисие включително групировката около Рокфелер в САЩ и Кръглата маса във Великобритания] са до голяма степен похвални: да координира международните дейности и възгледи на целия англоговорящ свят в едно (което до голяма степен, наистина, е целта по-скоро на Лондонската група); да работи за поддържане на мира; да помага на изостаналите, колониални и слабо развити райони да напреднат към стабилност, закон и ред и просперитет по линии, донякъде подобни на тези, преподавани в Оксфорд и Лондонския университет (особено Училището по икономика и Училищата по африкански и ориенталски изследвания).
Тези организации и техните финансови поддръжници в никакъв случай не са реакционни или фашистки личности, както комунистическата пропаганда би искала да ги представи. Точно обратното. Те са любезни и културни господа с малко ограничен социален опит, които са много загрижени за свободата на изразяване на малцинствата и върховенството на закона за всички, които постоянно мислят от гледната точка на англо-американската солидарност, на политическото разделение и федерацията и които са убедени, че могат да цивилизоват грациозно бурите от Южна Африка, ирландците, арабите и индусите, и които до голяма степен са отговорни за разделянето на Ирландия, Палестина и Индия, както и федерациите на Южна Африка, Централна Африка, и Западна Индия. Тяхното желание да спечелят доверието на опозицията чрез сътрудничество проработи със Смутс, но се провали с Херцог, получи се с Ганди, но се провали с Менон, работи със Щреземан, но се провали с Хитлер, и надали ще проработи с някой съветски лидер. Ако провалите им засега са повече от успехите им, не бива да се допуска това да почерни благородната мотивация, лежаща под усилията им.
Именно тази група от хора, чието богатство и влияние толкова надхвърля техния опит и разбиране, осигури голяма част от рамката на влияние, която комунистическите симпатизанти и спътници имаха в Съединените щати през 30-те години на миналия век. Трябва да се признае, че властта, която тези енергични левичари упражняваха, никога не беше тяхна собствена власт или комунистическа власт, а в крайна сметка беше силата на международната финансова котерия и след като гневът и подозренията на американския народ бяха събудени, както бяха около 1950 г. беше доста лесно да се отърват от червените симпатизанти. Преди това обаче да може да бъде направено, комитет на Конгреса, следвайки обратно към техния източник нишките, водещи от признати комунисти като Уитакър Чембърс, през Алджър Хис и фондацията Карнеги до Томас Ламонт и банката Морган, попадна в цялата сложна мрежа на „свързаните освободени от данъци фондации". Осемдесет и третият конгрес през юли 1953 г. създаде специална комисия за разследване на освободени от данъци фондации с представител Б. Карол Рийс от Тенеси като председател. Скоро стана ясно, че хора с огромно богатство няма да са доволни, ако разследването отиде твърде далеч и че „най-уважаваните“ вестници в страната, тясно свързани с тези богати хора, няма да се вълнуват достатъчно от каквито и да било разкрития, за да ги направят публично достояние. ... Интересен доклад, показващ левите асоциации на взаимосвързаната връзка от освободени от данъци фондации, беше издаден през 1954 г. доста тихо. Четири години по-късно главният съветник на комитета на Рийс, Рене А. Уормзър, написа шокираща, но не и учудваща книга по темата, наречена „Фондации: Тяхната сила и влияние“.
Един особено интересен пример за комбинираната мощ на фондациите, медиите и разузнаването са така наречените "цветни революции", които представляват последната фаза на развитие на техниките за създаването на синтетични преврати, използувани от американското ЦРУ в следвоенната епоха. Особено добър труд на тази тема е книгата на Уилям Енгдал Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order (Тоталитарна демокрация в новия световен ред) (2011). Човекът, отговорен за или подпомагащ тези операции в световната олигархия явно е небезизвестния Джордж Сорос (1930-) (или поне неговите организации), който оперира мрежата от "демократични" неправителствени организации от типа "Отворено общество". Схемата е следната - неправителствените организации и контролираните медии създават изкуствено напрежение в държавата. Организират се протести, създават се скандали. Произвежда се впечатлението, че има голямо недоволство срещу настоящото правителство. Провокират се или се инсценират зрелищни сблъсъци, за които може да бъде обвинено правителството. В случай на избори, ако резултатът не е в полза на предпочетения от философите царе кандидат, се твърди, че изборите са били нечестни. Това напрежение се подклажда, докато удобна за задкулисието групировка не стъпи във власт. Ако е нужно, се провокира гражданска война както в Сирия.
Пример за цветни революции са розовата революция, положила Сакашвили на върха на Грузия през 2003-а; и майданската "оранжева" революция в Украйна през 2014 г. - кулминацията на десетилетие от оранжеви и други революции в тази злощастна държава. Така наречената "Арабска пролет" през 2010-2012 г бе съвкупност от цветни революции целящи да се елиминират независими управници като Кадафи и Асад.
Цветните революции не винаги успяват. В Русия, избраникът на Сорос, Навални, не успя да стъпи на власт през 2011-2013 г. ("снежна революция"). В Иран, "зелена" революция се провали през 2009-2010 г. и в момента през 2022 г. върви пореден нов опит. Ключовете към отпора срещу синтетичните революции са установена държавна суверенност, силен национален дух и кадърни и уверени силови органи.
Тайните служби съществуват от край време под една форма или друга; но в следвоенния свят, те се превръщат в официални институции. Най-известните са ЦРУ-то в САЩ, основано през 1947 г. (като наследник на други агенции от периода на войните); MI-6 от Великобритания (службата на Джеймс Бонд), основана през 1909 г. и разбира се КГБ-то, съществувало в СССР под разни имена от самото начало.
Силата на тайните служби се съдържа в естествената за тях комбинация от власт без отговорност. За да "борят врага" и да "защитават национални интереси", тайните служби разполагат с необичайни права и бюджети. Но тъй като са тайни, те на практика почти не носят отговорност. Защо са направили еди какво си? Тайна. Откъде знаят еди какво си? Тайна.
На практика, тайните служби са нещо като инструмент за всичко в ръцете на управляващата олигархия. Ще дам няколко примера.
Тези от нас родени преди 1990 г. помнят "оръжията за масово поразяване" на Садам Хюсеин. През 2003 г., Вашингтон искаше да нападне Ирак и си търсеха причина. Тайните служби заявиха, че Садам сигурно има "оръжия за масово поразяване". Медиите раздуха заявлението във фурор. Общественото мнение в САЩ и Европа се промени и много хора одобриха войната. Ирак бе превзет, Садам и стотици хиляди негови съграждани загубиха живота си. И после се оказа, че е нямало никакви оръжия за масово поразяване!
През 2016 г. Тръмп изненада целия свят и спечели изборите. Така наречената "дълбока държава" издаде скръбен вой и изигра картата, която бяха посадили през лятото като застраховка. Обвиниха Тръмп, че е руски агент. Идеята Тръмп да е руски агент е просто смешна; но за хората, чиито мироглед се създава чрез телевизора, тя се стори достоверна. Последваха две години разследвания, чиято цел очевидно беше да се потърси каквото и да се, с което да се злепостави Тръмп, докато междувременно продължава да се разпалва огън под краката му. Накрая не откриха нищо. Разбира се, и до ден днешен промитите мозъци твърдо вярват, че Тръмп е руски агент. Според тях просто все още не са намерени доказателствата.
В книгата си Убиването на надеждата (Killing Hope) (разширеното издание от 2008 г.), Уилям Блум (William Blum) разглежда в щателни детайли десетките случаи на намеса от страна на ЦРУ-то в делата на десетки държави по целия свят. Преврати безчет.
По време на студената война, ЦРУ финансира и тихомълком направлява терористични групи, виновни за атентати взели стотици животи в Европа. В Италия, операцията се нарича "Гладио".
През 1960-те, в търсене на "серум на истината", ЦРУ експериментира върху населението с разни наркотици включително ЛСД. Проектът се нарича MKUltra.
ЦРУ-то е замесено в много други скандали. Но от известните факти можем да изведем модел. ЦРУ-то и сестрите му (особено МИ-6 и Мосад) разполагат със средствата и уменията да вършат черната работа за задкулисието. При това могат да го правят безнаказано. Могат да измислят произволни глупости, криейки измислените си източници зад нуждата за поверителност. Могат да организират преврати и да финансират терористи. И на практика е невъзможно да им е търси отговорност - та това би застрашило "държавната сигурност".
Прототипи на телевизора се появяват в Германия и САЩ преди войната; но телевизионната революция настъпва в САЩ в златния период на 1950-те непосредствено след войната. Бързо-бързо всеки дом се сдобива с телевизор; а в един момент около 1980-те, телевизорът прониква във всяка стая. Останалият свят бърза настига Щатите. Злите езици твърдят, че в изостанали райони на света (като катуните в нашата родина) хората нямат нормална тоалетна, но имат телевизия.
Телевизорът е инструмент с революционен исторически потенциал и характер. За разлика от книгата, той не изисква почти никакво усилие. И за разлика от радиото, той говори и чрез движещи се образи. И тъй като във всеки един момент телевизорът може да предава само един канал и създаването на предавания отнема известно усилие, то е напълно възможно и дори естествено ограничен брой хора или компании да контролират изцяло или отчасти съдържанието на телевизионното предаване, гледано от мнозинството в една държава.
Средният съвременен човек гледа 3-5 часа телевизия на ден. Това е мощ с титанични пропорции. На практика, за повечето хора телевизорът е част от семейството, с която те прекарват повечето си свободно време в интимни обстоятелства. В някакъв смисъл, това е все едно собствениците на телевизията да ти говорят от дивана ти няколко часа дневно.
Така за много хора, заети с детайлите на бита, телевизора се превръща в основния инструмент за мислене. Те си намират любим канал и го оставят да пелтечи по цял ден и после просто повтарят каквото са чули като папагали. За много хора, телевизорът е дори повече от мозък. Той се превръща и в тяхната съвест. Той в гласа, който им говори в тъмното. С такива хора е безсмислено да се спори - те са напълно промити мозъци. Лесно е човек да ги разпознае - те нямат собствен глас, а просто повтарят каквото са чули по телевизора. За тях главите стърчащи в телевизора са олицетворението на мъдростта и добрия вкус. Ако учтиво посочиш на един промит мозък, че къщата му гори, той ще откаже да ти повярва, докато не чуе потвърждения по телевизията.
Интернет промени уравнението до известна степен. Най-голямата промяна е в евтините камери и сайтовете като Ютуб, които позволяват на всеки да си направи свое предаване с ограничен разход на усилия. Ефектът на тази демократизация на телевизията е поразителен - оказва се, че милиони предпочитат да гледат интересни хора с интересни идеи на Ютуб вместо официално одобрената телевизия. (Разбира се, милиони пък основно гледат смешки, котета и порнография.) Затова в момента управниците са толкова притеснени за "дезинформацията" и "фалшивите новини" и търсят начини да цензурират всичко. И до голяма степен това остава възможно, защо повечето хора посещават само 3-4 места в Интернет, основно Фейсбук (и Инстаграм), Ютуб и Туитър.
Това показва, че чрез плитко внушение и насаждането на истерия, телевизорът може да доведе някъде от половината до почти цялото население до напълно безумни изводи, в които те вярват фанатично, защото тъй като телевизорът е и тяхната съвест, за тях съответните вярвания са върпос на метафизическо добро и зло.
Механизмът на действие е очевиден, макар и една идея по-тънък от дърварската пропаганда от Соц-а. Телевизорът (и другите медии на системата) свързва дадено нещо с положителни или отрицателни подзначения. Така например Садам е лош... Той е диктатор... Деспот... Има оръжия... Гаден е... Тормози хората... Убива... И т.н. Русия и Путин също са лоши... Те са комунисти... КГБ... Путин трови хора... Диктатор... И т.н. И за демократическата партия в Щатите, Тръмп е лош... Диктатор... Фашист... И т.н. Чрез подсказване се създават дълбоки но често напълно безпочвени вярвания сред населението. Оттук нататък става възможно да се правят прости връзки, все едно като в сюжет на филм. Случва се нещо, което стряска населението или част от него. Например 9/11 или избирането на Тръмп. Естествена човешка реакция, особено сред по-ограничените, е да се търси отговорност в предварително създадения враг. Така американците винят Садам за 9/11, защото той е лош и би направил такова нещо; и руснаците за избирането на Тръмп, защото те са лоши и Тръмп е лош и следователно те са си помогнали в злото дело. Ако човек ги запита за каквито е доказателства или факти, вярващите започват да се обясняват и да говорят за "логично е" и "има логика" ("It makes sense!").
Телевизията е чудно нещо, изумително ефективен инструмент за контрол. Може би най-голямата й сила е в това, че хората сами я търсят. За самотния модерен човек, телевизията е нещо като събеседник. За уморения работник, нейният хипнотичен образ е отмора и приспивателно. За безцелния консуматор, телевизията е забавление. Тя изглежда безобидна, но успява тихичко да влезе под кожата. И затова много хора не само мислят, но и чувстват чрез нея.
Масовото училищно образование е плод на индустриалната и френската революции и създание на Прусия. Преди 19-и век, повечето хора така или иначе трябва да са на полето и затова няма нито особена нужда нито предпоставки за масово образование във формата, позната на нас. Но индустриалната революция праща народа по градовете, докато Френската революция постига огромни успехи чрез общата мъжка военна повинност ("levée en masse"). След като Наполеон разгромява немско-говорещия свят при Йена (1806), философът Фихте (1762-1814) стига до извода, че бъдещите успехи на пруската армия зависят от масовото школуване на населението.
В епохата на великите сили, световните войни и индустриализацията на бившия християнски свят и Япония между 1815 г. и 1945 г. (в Соц-а до 1989 г. тъй като се индустриализира по-късно), училището изпълнява група функции, съответстващи на епохата. Основната цел е превръщането на разнородните селяни работили по полетата и живели в родови структури в хомогенна гражданска маса състояща се от чиновници и работници населяващи апартаменти в разрастващите се големи градове.
Чрез задължителното преподаване на националните митове и единните национални езици, задължителното школуване действително скалъпва модерните държави от разните селски родове и племена населяващи безбройните долини на Европа. Училищата също научават милиони селяни да четат и смятат и да знаят това-онова за научните открития от последните пет века.
След 1945 г. и особено след 1989 г., етническата държава и индустриалното общество постепенно изчезват на много места. В Европа например, очевидната крайна цел на Европейския Съюз е превръщането на Европа в нещо като териториален сектор от световната система, населяван от обитатели, а не граждани, чиито прадеди са живели в околните селца. Меркеловата Европа на "нещастните имигранти" е територия, а не етническа държава. Единственото, което свързва сирийския "бежанец" и балканския гурбетчия подвизаващи се рамо до рамо в (примерно) Германия са географическата близост, мерака за пари и плебейските забавления като алкохол, курви и футбол.
Но вече изградената образователна система, макар и закостеняла, е пригодима за новите функции изисквани от нея. Така вместо да разказва за великата народна и държавна история, тя ще обяснява как всички сме еднакви и как не бива да се мразим и как в Европа от край време има всякакви хора. Откъдето следва тезата за "турското присъствие". На европейския проект не му трябват дрязги на балканите.
Възражение: Че какво лошо има в това? По-малко дрязги значи по-малко войни. Кой му пука дали сме българи или траки или европейци. Важното е да ядем добре и да караме хубави коли. Да живеем добре! Отговор: Не е ясно, че от отричането на националното съзнание ще доведе до невиждан просперитет. Всъщност, не е ли по-логично обратното? Отделно, националното самосъзнание дава корени и същност на хората. Човек иска да знае кой е и от къде идва. Природата ненавижда празнотата. Невроза и отчаяното търсене на друго самосъзнание ще замести изчезващото национално самосъзнание.
Може би дори по-сериозен проблем е това, че с унищожението на индустриалното общество, вече не съществува причина образованието да преподава каквито и да са реални знания и умения. Телевизията и бюрокрацията са по-ефективни методи за контрол от вестника и учебника. Вече не е нужно плебеите да могат да четат или да смятат. От тях не се очаква да воюват или да строят държава. От тях просто се очаква да не се пречкат.
За това падащите образователни стандарти не бива да са изненада. Те са логична цел на образователната система на либерасткия след-човешки свят. Целта на образованието в близкото бъдеще (вече дошло на запад) ще бъде обучаването на населението във всевъзможните псевдо-научни измишльотини на либерастизма - джендърщината, гейщината, глобалното затопляне и т.н.
Истинска статия от Teen Vogue. Бъдещето на образованието (а в САЩ вече и настоящето) - травестити в класната стая. Информират ни, че "светът има нужда от драг изпълнители повече от всякога – в нощния клуб, на главната сцена и в библиотеки и класни стаи."
Но дори и да нямахме проблемите, породени от залеза на Империята, пак щяхме да се сблъскаме с моралното остаряване на старата образователна система. Информационната революция променя много неща. Докато през 19-ти век, макар и достъпно, печатането на книги все пак е изисквало усилие, то в наше време последният пъдар в най-затънтената долина има достъп до Александрийската библиотека чрез евтин сателитен Интернет и може да участва в световния разговор почти толкова пълноценно, колкото жителите на последните етажи на небостъргачите в Манхатан. Юношите в дори най-дълбоката провинция имат достъп то записаните видео-лекции на най-елитните световни професори. Сериозните ученици имат достъп до майсторите в дадено поле чрез онлайн-форумите.
Така че днес се намираме в ситуация, в която за по-сериозните, масовото школуване е загуба на време и в която реални знания и умения са лесно достъпни за всеки чрез Интернет. Повече от всякога, истинското образование е въпрос на лична отговорност от страна на родителите и младежта.
Естествен въпрос тук е, а какво си струва да се учи? Един възможен отговор е добре-развитата програма, обучавала европейските елити през вековете на тяхната световна хегемония. Тази програма е известна от античността и в наше време се нарича "класическо образование". Това са тривиума (граматика, логика и реторика) и квадривиума (аритметика, геометрия, музика и астрономия) от средновековието, плюс литература, поезия, драма, философия, история, изкуство и езици.
Отговорност: Ако не мислите за себе си сте контролируеми от тези, които мислят за вас
Времето е малко, а задачите са много и търсенето на разбиране отнема часове и съсредоточение. Затова съществува изкушението да се осланяме на мненията на други вместо да поемаме отговорност и да мислим за себе си. На пръв поглед звучи привлекателно и разумно - ние всички сме приятели строящи светло бъдеще, аз ще си върша моята работа, а вие ще си вършите вашата. И когато ми потрябва да реша какво да правя, ще ви питам. Или за по-лесно, ще ми кажете какво да правя по телевизията.
Една форма на тази философия гласи: "Когато ми се развали колата, слушам моя механик. А когато ми се развали тялото, слушам моя доктор."
Има няколко проблема с тази нагласа. Един е, че дори някой друг да носи отговорността, вие носите последствията. Ако докторът ви даде лош съвет, той пак си прибира заплатата, а вие може и да си умрете. А експертите не винаги са прави. Те също са хора и са подвластни на заблуди и грешки.
В най-лошия случай, възможно е този, на който се осланяте на експертно мнение, да не ви желае доброто. Например, в сценария с доктора, той може да получава пари, за да ви предписва вредни хапчета. (Както се случи в САЩ с епидемията на наркотични хапчета; да не говорим за спринцовките от 2021 г.)
Така че, за собствено добро, може би трябва да предпочетем да поемем отговорност и да мислим за себе си. Да се доверяваме, но да проверяваме. Да се опитаме да използваме най-великия дар, който ни е поверен - това, което ни отличава от животните - разсъдъка.
Пещерата на Платон: възприятието е реалност за възприемащия
В най-лошия случай, тези, които мислят за вас, просто ви контролират. Легендарния мит за пещерата в Държавата на Платон обяснява как. Представете си пещера. И в нея затворници, прекарали цял живот, гледайки към стената. Зад тях огън. На стената хората виждат сенките на тези минаващи зад тях пред огъня. Затворниците чуват и ехото на стъпките на пазачите си.
За затворниците пещерата е света и сенките са живи - може би дори богове. Затворниците не съзнават, че виждат само илюзии, а не истинската реалност.
Един затворник успява да избяга и вижда слънцето, което го заслепява. След като се окопитва, въодушевен, освободеният се завръща в пещерата да сподели добрите новини с другарите си. Но след блясъка на слънцето, тъмнината го заслепява. Другите затворници решават, че излизането от топлата пещера го е наранило и той е луд. Той продължава да се обяснява и те го убиват.
Сенките на стената са синтетичната реалност, коята може да се построи чрез контрола на информацията, приемана от доверчивите жертви.
Един друг по прост пример - представете си мъж, чиято жена кръшка. Казва му, че отива да си направи маникюр, а всъщност се вижда с любовника си. Мъжът й вярва и живее в една изкуствена реалност, създадена от жената, в която тя е в салона за красота. Но в истинския свят, тя е в хотелска стая.
Знанието: Шерлок Холмс, индукцията и дедукцията
Теорията на знанието се нарича епистемология и се занимава с ред задачи включително единството и борбата на противоположностите на два съвместими метода: дедуктивния и индуктивния. Дедуктивният метод е по-философски и по-математичен и е проповядван от знаменити фигури като Платон и Декарт. Индуктивният метод е популярен сред английските философи (например Бейкън, Хюм и Лок) и до голяма степен полага основата на научния метод и теорията на научното познание.
Общо погледнато, идеята на дедуктивния метод е следната: Започваме с няколко неоспорими факта - аксиоми - и строим върху тях чрез правилата на логиката обобщени още от Аристотел. Творбите на Евклид са идеалния пример за приложението на дедуктивния метод. Този метод привлича със своята чистота и подреденост; но има две големи слабости. Едната са аксиомите - как знаем, че нещо е очевидно? Особено в истинския - а не опростения математически - свят. Елементарно е да се досетим, че приемането на неверни аксиоми води до безумни заключения. Всъщност това ни дава една мощна техника в математиката - доказване чрез предполагане на противното. Ако предположим някакво твърдение и покажем, че то води до абсурдно заключение (например 2+2=5), значи твърдението е невярно.
Другата слабост на дедуктивния метод е, че сам по себе си той не е достатъчен за описване и осъзнаване на реалността, по поне две причини. Едната е, че реалността е сложна система, която не може да се опише с няколко прости аксиоми податливи на логичен анализ. В много (но не всички) случаи, най-доброто, което можем да постигнем, са приближения към истината. Другият проблем с дедукцията е, че краен брой аксиоми са недостатъчни за описването на цялата реалност. Това е едно от големите открития на 20-ти век, доказано през 30-те години от гениалния Курт Гьодел (1906-1978), който показва, че в дадена аксиоматична система могат да се дефинират верни твърдения, недоказуеми с приетите аксиоми.
От другата страна имаме индуктивния метод. Там идеята е да изучим реалността чрез сетивата си, внимателно правейки наблюдения по даден тясно дефиниран въпрос - например падат ли предмети към земята с еднаква скорост? Въз основата на наблюденията се градят теории (или модели или системи), които приблизително описват реалността - например знаменитата теория на гравитацията на Нютон.
Една огромна слабост на индуктивния метод, остро критикувана от Платон и други философи, е недостоверността на сетивата. Как можем да сме сигурни, че това, което очите ни виждат, е вярно? Или както Декарт знаменито поставя въпроса, откъде знаем, че всичко, което виждаме, не е измама причинена от дявола? Един вид идеята за Матрицата от прословутия филм, на езика на 17-ти век.
Друга слабост на индуктивния метод са трудности в придобиването и предаването на наблюдения. За да изучавате например носорозите, първо трябва да се приближите до поне един от тях. А ако някой ви каже някакви наблюдения за носорозите, как знаете, че те са верни?
Доведени до логичната крайност (например от Хюм (1711-1776)), слабостите на индуктивния метод водят до интелектуална парализа и убеждението, че нищо не може да се знае със сигурност и че светът е случаен и неразбираем.
Този извод е погрешен. Вселената е разбираема, макар и не напълно. Могъщите машини който ни служат, построени вследствие на човешкото опознаване на природата, са ясно доказателство за това.
Как да си вадим изводи за да можем да правим добри решения? Чрез комбинирането на най-доброто от двата метода. За даден феномен, първо определяме няколко ключови измерения, чрез които да го изучаваме, оставяйки си място за бъдещи корекции в случай на грешка или набирането на нови данни. Примерно с вируса, измеренията са: Колко е опасен и за кои групи хора? Може ли да се лекува? Какви мерки могат да се вземат срещу него?
Оттам нататък, за всяко важно постъпващо твърдение, се питаме следното: Как мога да проверя дали това е истина? Да вземем за пример твърдението "ваксините са безопасни". Как може да се провери това твърдение? Ето поне две идеи: (1) Тъй като поведението в миналото най-добре предрича поведението в бъдещето, можем да проверим, дали фармацевтичните компании заслужават доверие. Имало ли е скандали, засягащи Pfizer, AstraZeneca и т.н.? Имало ли е глоби? (2) Отчитат ли се някъде щетите, причинени от ваксините? Каква би могла да бъде пропорцията на докладваните и доказани щети от всички случили се щети?
Следващата стъпка е анализа на наблюденията. Тук е полезен принципа на прословутия литературен герой Шерлок Холмс: Като изключим всички възможности, онази, която остава, колкото и да е невероятна, трябва да е истината.
Прилагайки тези принципи върху, например, събитията от "пандемията" бързо става ясно, че нещо дълбоко нередно се случва на нашата планета.
Ако трябва да обобщя правилното мислене в два принципа, може би биха били следните:
(1) Задавайте въпроси и то уместни въпроси. Защо се случва нещо? Кой печели от него? Актуално ли е дадено обяснение във всички приложими случаи? Така например: Има ли Садам Хюсеин мотивацията или възможността да нападне Запада? А има ли правителството на Буш изказано намерение за инвазия на Ирак? Има ли полза от заключванията от "пандемията"? Опасен ли е настина вируса за повечето население? Помагат и вредят ли спринцовките?
(2) ПРОВЕРЯВАЙТЕ. Принципът на проверката на хипотезата е в сърцето на научната революция. (Два други принципа са подредеността на вселената и силата на разума да разбере тази подреденост.) Например през лятото на 2021 г. беше лесно да се види, че спринцовките не предотвратяват заразяването с вируса. Достатъчно беше да се погледнат статистиките от Израел, които бяха публично достояние. А през пролетта на 2020 г., от италианските статистики можеше да се достигне до извода, че вирусът е безопасен за здравите и младите.
Нужно е да поемем лична отговорност за знанията си и да мислим за себе си. В противен случай ще ни манипулират като чучела.
Както Матиас Десмет отбелязва в своя труд, най-добрата защита на несъгласните с тоталитарната психоза завладяваща едно общество е да говорят. Докато те се изразяват и защитават истината, се поддържа поне някаква граница пред безпредела. Но когато несъгласните замлъкнат, то в тоталитарното общество всичко става възможно. Защото в завършеното тоталитарно общество няма несъгласни. Да си несъгласен с догмата е да си дефектен и метафизически зъл и следователно предмет на унищожение.
Тази идея е дълбоко утвърдена в християнството, където най-голямото блаженство е защитата на Исус, който олицетворява истината.
Следователно в идните години тези от нас, които са наясно със случващото се, са длъжни да продължат да защитават истината със словата си. Не само от морална гледна точка; но и за проста самозащита.
Както Платон е обяснил преди 2500 години, повечето хора просто не знаят къде се намират и живеят в мъгла от суеверие и завист, омраза и страх. Човешките маси са податливи на манипулация и съществуват развити теории, способи и инструменти за тези цели.
По природа значителна пропорция от хората са доверчиви и правят каквото им се каже. В здраво общество, те са здрави граждани. В полудяло общество, те са "добри германци".
Невежеството е донякъде разбираемо, с оглед на многото работа, която обикновения човек трябва да върши, просто за да оцелява. И все пак невежеството, което може да бъде избегнато с малко усилие, е грях - обикновено разновидност на мързела, прекомерната гордост или гнева.
В наше време, управляващите стряскат населението с призрачни заплахи, за да ги направят по-уязвими на внушение.
Съществуват техники за достигането до истината, развити през последните 2500 години от Платон, Аристотел, Свети Тома Аквийски, Лайбниц и Нютон и т.н.
От практична гледна точка:
Трябва да бъдем хора, а не добитък. Въпрос на оцеляване и достойнство е да научим и използваме техниките за достигане до истината.
Трябва да мислим за себе си, а не сляпо да вярваме на това, което ни се казва.
Идващата информация трябва да подлежи на проверка. За чутите хипотези трябва да се задават въпроси.
_-_Marques_de_Oliveira.png){kind=link}