назад към основната страница

Глава 16: Апология

Съдържание

• Християнството - най-развитото разбиране за човешката природа
• Истината - науката е скъпоценната рожба на християнството
• Красотата - въплътена в християнските изкуство и архитектура
• Доброто и любовта - извори на щастие и свобода
• Големият взрив - чудеса се случват!
• Теодицеята - отговорът на въпроса защо съществува злото
• Спагетени чудовища и райският гулаг - детинския дискурс на нашето време
• Теорията на Дарвин - вредната самозаблуда на арогантния английски елит
• В заключение - християнството е нашето скъпоценно наследство

В края на този труд, целящ да Ви обясни какво става, се чувствам морално и интелектуално задължен да предложа една последна теза. Тази теза е проста и е стара 2000 години. Тя гласи, че християнството - термин, с който имам предвид както религията и нейните учения, така и църквата (и нашата и западните) и нейните създания - та тезата гласи, че християнството предлага най-развитото разбиране на човешката природа и в резултат предлага най-добрата рецепта за щастлив и плодотворен живот.

Тук няма да Ви подстрекавам да се покръстите - това си е Ваша работа. Всеки сам трябва да узрее. Моят подход е основно интелектуален. Израснах без допир до Църквата и по естествен път попих атеизма, поощряван и от Англо-американската и от Съветската империи. Но докато изучавах света, за да напиша предшественика на настоящия труд, забелязах, че християнските мислители, които срещах в книгите (а по онова време вече и в Ютюб), бяха усмихнати, учтиви, смели, обосновани, интелектуално развити и най-важното - след години мислене ми се наложи да призная, че поне за нещата, които изучих в дълбочина, се оказаха прави. Накрая бях принуден да призная, първо на интелектуално а после и на емоционално ниво, че християните разполагат с възвишено разбиране за човека и вселената и че е възможно историята за Исус в Новия завет да представлява историческа истина.

Накратко ще Ви представя изводите, до които стигнах.

Християнството предлага най-развитото разбиране за човешката природа и предлага ясен отговор на въпроса "Как да живеем?" граден в продължение на над 2000 години. Религията на Христос взима най-доброто от гениалната култура на древните гърци, грандиозните постижения на римляните и проницанията на сложния древен еврейски народ и добавя ученията на Исус и църквата, развивани вече две хилядолетия.

"От плодовете им ще ги познаете." И действително, всички се радваме на плодовете на християнството всеки ден. Технологиите, които ползваме, са плод на науката, развила се единствено в християнския свят. Красотата в старите центрове на християнските градове е рожба на християнските ценности. И свободата, на която се радваме, следва от църковните догми за свободната воля, равенството пред Бога и създанието на човека по Божието подобие.

Християнството предлага задълбочен отговор на проблема за страданието от няколко гледни точки - философска, литературна, емоционална и историческа. Самият Господ слиза на Земята, за да страда със нас и за нас. Каква по-голяма драма и саможертва може да има от това?

Тук накратко ще обсъдим част от рецептата за християнския живот и защо тя е разумна. Ще подчертая следното - християнският начин на живот е добър не защото Църквата го препоръчва, а защото води до пълноценно развитие на човешката личност в съгласие с човешката природа и до лично и семейно щастие и благополучие. Този начин на живот не е случайна измислица на Църквата, а е синтеза на откритията на древните народи, включително шеметните елини от 5-и век преди Христа.

Добродетелите и греховете служат като напътствие за живота. От пред-средновековието съществуват формулировки на седемте "главни" добродетеля и съответните грехове. Например:

Греховете вредят, защото водят до мъки и в най-лошия случай поробват човека. Това лесно може да се види с лакомията - тя води до затруднено движение и дишане, диабет, а в случая на алкохола до цироза и прочее. Както много от нас знаят от съдбата на роднини и приятели, злоупотребата с алкохола може да доведе до пълно подчинени към бутилката и разрухата на всички лични отношения с роднини и приятели.

Добродетелта, съответстваща на лакомията, заслужава кратък коментар. "Умереността" е изтъкната като важна ценност още от гърците. На християните им е позволено да пият и да ядат месо. Християнството не е ислям или индуизъм. Но те просто са посъветвани да не прекаляват. Пий, яж - даже се напий или преяж понякога! - но с мярка.

Умереността, която католиците определят като един от четирите "кардинални добродетели", важи по отношение и на самите добродетели. Да вземем за пример нещо лесно-разбираемо като трудолюбието. Прост факт е, че без труд нищо не се получава. Както Ангел Каралийчев (1902-1972) ни учи, "неволята" е най-добрия помощник. А "мързелът не мори, а само мъчи". Дотук добре. Но понякога дори самото трудолюбие трябва да бъде предмет на умереността. Работохолизмът е способен да разяде човешките отношения. Понякога трудолюбието се изкривява от алчността за още пари и гордостта за още признания. И води до нещастия. Греховете и добродетелите не съществуват в изолация един от друг, а образуват система.

Затова е важно и нужно да се избягва наивно или категорично разбиране на нещата и да се използват здравия разум и мъдростта.

Интересна в това отношение е "гордостта". Думата е натоварена с много значения и може да доведе до объркване. Така например очевидно е нормално и полезно един майстор да изпитва удовлетворение от качеството на творбите си. И е човешко да се изпитва доволство от постиженията на рода, града или дори народа на един човек. Нещастието идва от прекомерната гордост, която води до грешки и раздор. Никой не обича високомерните, дори когато имат покритие. А прекалената вяра в собствените сили на един човек или дори един народ заслепява и навлича омразата на целия свят. Древните гърци имат дума за това - хибрис. Една от класиките на английската литература е посветена на падението на гордия Луцифер - Изгубеният рай (1667) на Милтън (1608-1674). А от скорошната история знаем за трагедията на немците.

От около век, вследствие на измислиците на Фройд (1856 – 1939), е прието да се критикува християнството по повод "сексуалното потискане". Разни протестантски еретични секти настрана, обвинението не съответства на реалността. Един мъж и една жена могат, така да се каже, да се размажат от любов. Това дори се очаква от тях - защото заздравява връзката и защото християнството обича децата. В средновековието, основният ако не и единствен предлог за де факто развод ("анулиране") е "неконсумацията". От влюбените се изискват само две неща - да са женени и, общо казано, да не прекаляват съвсем. Изисква се да са женени, защото правенето на любов е правене на деца, а децата имат нужда от здраво семейство, в което да растат. И се изисква да не се прекалява в общия смисъл на думата в съгласие с умереността. Що се отнася до порнографията, безразборния секс, разделянето на понятията за зачатието и секса и т.н., то това са инструменти за контрол, както обсъждаме в предишна глава. Похотта разрушава отношенията и наранява личността.

Същото важи за един типично български грях - завистта. "Не е важно на мен да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле." От такъв манталитет губят всички. Завистта разяжда душата на завистливия и изпива радостта от живота му. А обществото става безсилно и разединено и всеки се спасява поединично.

Друг порок, който разгражда радостта в живота и руши отношенията, е гнева. Няма нужда да палим за всичко. Стават неразбирателства, хората правят грешки. Но от друга страна, прекалената толерантност също е грешка - тя е един вид духовен мързел. Злото трябва да поражда раздразнение и погнуса. Както се казва в популярния филм Обичайните заподозрени (1995), „най-големият трик, който Дяволът е правил, е да убеди света, че не съществува.“

По-горе споменахме, че умереността е един от "кардиналните добродетели" на католиците и гръцката античност. Другите три са: благоразумието, справедливостта и смелостта (или твърдост или сила). Тези добродетели са добродетели и в Източната Църква. Те са малко по-сложни от седемте, които разгледахме.

Да започнем със смелостта, съответстваща на латинското fortitudo. Тук става дума за повече от проста храброст. Има се предвид не просто сила да взимаш рискове; но и издържливостта пред изпитания, несигурност и несполуки. Според мен е важно да се отбележи привидното несъгласие между добродетелите на смиреността и смелостта. Човек трябва да бъде смирен в ситуации, в които нищо не може да направи. Ако гръм покоси козата ти, няма какво да се вайкаш и да проклинаш небесата. Но човек трябва да бъде смел, когато нещо важно и хубаво зависи от него. Това може да е нещо прозаично като да помолиш шефа за повишение, ако наистина си го заслужил; или да поканиш на кафе дама, която ти харесва. А може да бъде и въпрос на живот и смърт - участие във война в защита на родината.

Под "справедливост" също се има предвид честност и праведност. Това може да включва и социална справедливост - справедлива заплата за честен труд. Важно е да се отбележи, че християнската справедливост е над човешките закони - така нареченото понятие за "естествения закон". Затова християнинът е длъжен да се противи на човешки закони, които противоречат на съвестта му, на ученията на Църквата и на християнската вяра.

Трудна за описване, поне за мен, е добродетелта на "благоразумието". Тук става дума за нещо като практична мъдрост, житейски опит, внимание, спокойствие, предвидливост, нюх и акъл. Става дума за умението да се действа в правилния момент - а не прекалено рано или прекалено късно. Да се оценя ситуацията точно и да се взима правилното решение, дори то да е необичайно. Да се вадят оценки от предишни събития и обща култура и да се правят оценки на вероятните резултатите от възможните действия.

***

Най-висшите християнски добродетели са богословски добродетели - вяра, надежда и любов. И както Свети Павел (~10-~67) пише в Коринтяни, "най-голяма от тях е любовта".

Тук ще препоръчам на заинтересувания читател да прочете ученията на Църквата, чиято книжка съм сложил в препоръчителната литература. Докато гореизброените добродетели до голяма степен се припокриват с тези на античния свят, то богословските са специфични за християнството и следват от християнското разбиране за времето и същността на Бога.

Християнската надежда съдържа християнския оптимизъм и идеята за прогреса. Времето има насоченост. Господ създава света, после човека и после праща сина си на Земята за да страда с нас и да изкупи греховете ни. Обещава справедливост в отвъдното и щастие за праведните. Затова от християнина се очаква и той оправдано може да предполага, че утре нещата може да се подобрят и че Господ наблюдава събитията и във всеки един момент може да се намеси по един или друг начин. Християнската надежда пази от меланхолията и отчаянието. На всеки грешник може да бъде простено и за всеки има надежда. Важното е да не се предаваш.

Другите религии виждат нещата по различен начин. Ислямът цени покорността. Самата дума "ислям" означава покорност - пред Бог, Неговите закони и Неговите пророци. Ако покорно следваш законите, отиваш в Рая. Индуизма вижда времето като циклично и вселената като йерархична. Днес си прасе или "недосегаем", защото това си заслужил след миналия си живот. Утре ще се преродиш в нещо друго. Най-доброто, на което може да се надяваш (така да се каже), е забвение - или нирвана - един вид избавление от цикъла.

Християнската вяра е по-типично и универсално понятие от християнската надежда. Човешкият разум, колкото и могъщ, е ограничен. Същото важи за сетивата, които хранят разума със знания. Следователно поне до някаква степен трябва да приемем някои идеи на доверие. Това доверие към ученията на Църквата е вярата, която се очаква от християнина. Такава вяра е неминуема част не само от всяка религия, но и от всяка идеология включително марксизма и дарвинизма. На който много се репчи му се обяснява, че не разбира "науката" и трябва да мълчи и да слуша по-умните от него. Всъщност някакво ниво на вяра в сетивата и в думите на ближните е нужно дори за простото ежедневно съществуване. Никога не съм бил в Русе, но вярвам, че наистина има такова място...

Висшата позиция на любовта е чисто християнска. Мюсюлманите вярват в покорство. За тях Господ е просто всесилен. Но християните стигат до извода, че идеалният бог е и вселюбящ. И Той го доказва, жертвайки сина си за доброто на човечеството. Любовта обхваща любовта към Създателя, към Сътворението, към ближния и към самия себе си. Тази висша ценност ще оставя без допълнителен коментар. Да помислим върху нея сами.

Истината е една от трите трансцендентални (т.е. върховни) ценности според християнската (особено католическата) философия. Тази ценност води до създаването на средновековните университети и науката, която се ражда и разцъфтява в тях. Мюсюлманите изучават Мохамед в техните мадраси и китайците изучават Конфуций. Но само европейците изучават природата.

В тази секция ще прибегна до малко по-различен подход - основно ще цитирам от 15-а глава на изключително интересния и стегнат труд Как Западът спечели (How the West Won) (2014) на американския социолог Родни Старк (Rodney Stark) (1934-2022). (Старк има и цяла книга по темата - Победата на разума (The Victory of Reason) (2006). Но това, което Ви предлагам, е по-сбита и по-узряла версия на мислите му.) До късна възраст Старк остава нерелигиозен. Но след като научните му приключения го довеждат до изводи като този цитиран отдолу, към края на живот си той става "обикновен" християнин.

Исак Нютон (1642–1727) знаменито заявява: „Ако съм видял по-далеч, то е защото стоях на раменете на гиганти.“ За съжаление твърде малко хора, които цитират тези думи, осъзнават, че Нютон е бил не само доста сериозен, но и доста прав. Науката не е избухнала внезапно в голяма интелектуална революция по времето на Нютон; тази ера на превъзходни постижения е кулминацията на векове на устойчив, нормален научен прогрес. В края на краищата Първият закон за движението на Нютон е просто разширение на прозрението на Уилям от Окъм (1295–1349), че щом едно тяло е в движение, то ще остане такова, освен ако някаква сила, като например триене, не действа върху него. Моделът е усъвършенстван от Жан Буридан (1300–1358), който разработва принципа на инерцията (че освен ако не се въздейства от външна сила, телата в покой ще останат в покой и телата в движение ще останат в движение). Инерцията е допълнително подобрена от Галилей (1564–1642), който, както му е привичка, претендира за повече заслуги, отколкото заслужава. Разбира се, Първият закон на Нютон е само отправна точка за неговата великолепна система на физиката, но противно на твърденията, направени от негово име от философите на така нареченото Просвещение, Нютон не е трябвало да започва от нулата. По-скоро, както беше показано в глава 8, славните научни пробиви на шестнадесети и седемнадесети век се основават на работата на дълга поредица от натурфилософи.

Въпреки това идеята, че научната революция е избухнала през шестнадесети век, е толкова вкоренена в нашата интелектуална култура, че историкът на науката Стивън Шапин започва изследването си с очарователната реплика: „Не е имало такова нещо като научна революция и това е книга за това.“ По правилно би било да определим случилото се в тази епоха като настъпване на зрялост на западната наука. Писах подробно за тази епоха в три предишни книги, но има малко повторения в това, което следва, тъй като открих важни нови въпроси, на които трябва да отговоря.

Конкретно, ще разсея няколко широко застъпвани, но погрешни твърдения, всяко от които е вариация на темата, че науката е могла да възникне само по времето на „Просвещението“, тъй като в този момент църквите, достатъчно отслабени, вече не могат да потискат науката. Тъй като това е очевидна лъжа, лъжливи са и твърденията произтичащи от нея. Първото от тези твърдения е, че повечето от големите научни звезди на това време са се освободили от оковите на свръхестественото и вярата. Второто е, че протестантската реформация е освободила Англия и много части на континента от „мъртвата ръка на католическата църква“, като по този начин прави възможно сериозно научно мислене – или, в случая с пуританството, не само възможно а направо морално наложително. Третото твърдение е, че науката е възникнала извън университетите, защото те са били контролирани от църквите и следователно са били негостоприемни за нови идеи. И накрая, мнозина твърдят, че всички тези фактори са се комбинирали, за да обяснят защо Англия е центърът на научния феномен.

Огромни количества доказателства опровергават всяко от тези твърдения. Християнството действително е от съществено значение за възхода на науката, поради което науката е чисто западен феномен.

Какво е наука?

Аристотел не е бил учен. Наистина, той се опитва да обясни много природни явления. Също така е вярно, че неговите обяснения обикновено са били под формата на абстрактни обобщения, както се представят и научните теории. Но нито една от творбите на Аристотел не представлява наука, защото неговите обяснения не са свързани със систематични наблюдения. Не само че не е подлагал твърденията си на очевидни проверки; той не съумява да признае, че такива проверки са уместни. Той предполага, че тъй като неговите обяснения се основават на разума, тяхната истинност не подлежи на съмнение. Това е типичният възглед, възприет от гръцките философи - Платон дори вярва, че реалността е по-долно проявление на абстрактното и следователно не трябва да се вярва на емпиричните наблюдения. За разлика от античните философи, Роджър Бейкън опровергава обобщението на Аристотел, че горещата вода замръзва по-бързо от студената вода, като поставя съд със студена вода и друг с гореща вода в студен ден и наблюдава кой съд замръзва пръв. По същата логика, ако Аристотел е бил учен, той поне е щял да признае необходимостта да провери твърдението си в За небесата, че тежките предмети падат по-бързо от леките по начина, по който Галилей твърди, че го е сторил (без значение, че Галилей вероятно е измислил историята за пускането на два камъка от кулата в Пиза). Аристотел не е учен, защото основава своите „теории“ върху логиката, без да се интересува да ги тества чрез подходящи наблюдения. Следователно, както пише Джеймс Ханам в „Генезисът на науката“, „дори разумът на Аристотел не може да предотврати грешките в неговите аргументи“.

Науката не трябва да се бърка с философията - големите идеи могат или не могат да бъдат научни. Също не трябва да се бърка с технологията. Древен Китай не е имал наука, въпреки че е знаел как да топи желязо, да прави пиратки и да произвежда порцеланови чинии.

Науката се определя най-добре като метод, използван в организирани усилия за формулиране на обяснения на природата, винаги подложени на промени и корекция чрез систематични наблюдения. Казано по друг начин, науката се състои от две части: теория и изследване. Научните теории са абстрактни твърдения за това как и защо дадена част от природата (включително човешкия социален живот) се съчетава и работи. Но не всички абстрактни твърдения за природата, дори тези, които предлагат обяснения, се квалифицират като научни теории. По-скоро абстрактните твърдения са научни само ако е възможно да се изведат от тях някои определени прогнози за това, което ще се наблюдава. И точно тук се намесват изследванията. Те се състоят в правенето на тези наблюдения, които са уместни за емпиричните прогнози на теорията.

Като се има предвид връзката между теорията и изследването, науката е ограничена до твърдения за естествената и материална реалност - за неща, които поне по принцип са наблюдаеми. Следователно има цели области на дискурс, които науката не е в състояние дори да разгледа, включително такива въпроси като съществуването на Бог. Което опровергава представите, че науката опровергава религията.

Определянето на науката като организирано усилие означава, че науката не е случайно откритие, а включва умишлени и продължителни действия и че тя рядко, ако изобщо, се преследва в самота. Разбира се, някои учени са работили сами, но не в изолация. От най-ранните дни учените са създавали мрежи и са били много общителни. Както беше отбелязано в глава 8, това е така дори през средновековието; а до шестнадесети век комуникацията между учените е била добре организирана. Въпреки че няма списания, които да публикуват и разпространяват научни открития, учените са активни кореспонденти. Парижкият университет инициира частна пощенска система още през тринадесети век. В началото на седемнадесети век френският монах и брилянтен математик Марин Мерсен (1588–1648) поддържа голяма мрежа от кореспонденция с конкретната цел да информира учените за работата на другите; сред неговите кореспонденти са Рене Декарт и Галилей. Учените също така сформират научни общества, за да се срещат редовно и да споделят знания: Кралското общество на Лондон започва да се събира през около 1645 г., а парижката Академия Роял през 1666 г.

В съответствие с възгледите на повечето съвременни историци на науката, горното определение за наука изключва усилията през по-голямата част от човешката история да се обясни и контролира материалния свят, дори тези усилия, които не включват свръхестествени средства. Това е така, защото до неотдавна „техническият прогрес – понякога значителен – беше просто емпиризъм“, както казва историкът Марк Блок. С други думи, прогресът е продукт на наблюдение и проба и грешка, но му липсват обяснения, теоретизиране. За разлика от Аристотел и неговите гръцки колеги, много древни са знаели, че при нормални условия студената вода замръзва по-бързо от горещата вода, но не са имали теории защо нещо замръзва. Техните постижения са по-добре описани като техники, занаяти, технологии, ерудиция, умения, мъдрост, инженерство или дори знание. Но не като наука.

Сега има консенсус между историци, философи и дори социолози на науката, че истинската наука е възникнала само веднъж: в Европа. В това отношение е поучително, че Китай, ислямът, Индия и древна Гърция и Рим са имали високо развита алхимия, но едва в Европа алхимията се развива в химия. По същия начин много общества са разработили сложни системи на астрология, но само в Европа астрологията е довела до астрономия.

Историците често се подвеждат, разчитайки на нетипични примери. Този проблем може да бъде решен чрез правилно използване на количествени методи. Вместо да цитираме примери за известни ранни учени, които са били протестанти, или нерелигиозни, или ръкоположени духовници, или свързани с университет, можем да постигнем много по-надеждни резултати въз основа на анализ на всички известни учени от тази епоха.

Следователно идентифицирах всички значими научни звезди от епохата, започвайки с публикуването на De revolutionibus на Коперник през 1543 г. и включително всички, родени преди 1680 г. Базирах избора си на проучване на списъците, предоставени в редица специализирани енциклопедии и биографични речници, сред които Енциклопедията на науката и технологиите на Айзък Азимов (1982) беше особено полезна и надеждна. Ограничих избора си до активни учени, като по този начин изключих някои добре известни интелектуални фигури на деня, като Франсис Бейкън и Джоузеф Скалигер. След като съставих списък, след това се консултирах с различни източници, включително индивидуални биографии, за да определя фактите, които исках да запиша за всеки пример. В крайна сметка имах набор от данни, състоящ се от петдесет и двама учени:

1. Байер, Йохан (1572–1625); 2. Борели, Джовани (1608–1679); 3. Бойл, Робърт (1627–1691); 4. Брахе, Тихо (1546–1601); 5. Бригс, Хенри (1561–1630); 6. Касини, Джовани (1625–1712); 7. Коперник, Николай (1473–1543); 8. Декарт, Рене (1596–1650); 9. Фабрициус, Йероним (1537–1619); 10. Фалопиус, Габриел (1523–1562); 11. Ферма, Пиер (1601–1665); 12. Фламстид, Джон (1646–1719); 13. Галилей, Галилео (1564–1642); 14. Гасенди, Пиер (1592–1655); 15. Гелибранд, Хенри (1597–ок. 1637); 16. Гилбърт, Уилям (1544–1603); 17. Глаубер, Йохан (1604–1668); 18. Грааф, Рение де (1641–1673); 19. Грю, Неемия (1641–1712); 20. Грималди, Франческо (1618–1663); 21. Герике, Ото (1602–1686); 22. Халей, Едмънд (1656–1742); 23. Харви, Уилям (1578–1657); 24. Хелмонт, Ян Батиста ван (1579/80–1644); 25. Хевелий, Йоханес (1611–1687); 26. Хук, Робърт (1635–1703); 27. Хорокс, Йеремия (1619–1641); 28. Хюйгенс, Кристиан (1629–1695); 29. Кеплер, Йохан (1571–1630); 30. Кирхер, Атанасий (1601–1680); 31. Льовенхук, Антони ван (1632–1723); 32. Лайбниц, Готфрид (1646–1716); 33. Малпиги, Марчело (1628–1694); 34. Мариот, Едме (1620–1684); 35. Мерсен, Марен (1588–1648); 36. Напиер, Джон (1550–1617); 37. Нютон, Исак (1642–1727); 38. Отред, Уилям (1574–1660); 39. Папен, Дени (1647–1712); 40. Паскал, Блез (1623–1662); 41. Пикар, Жан (1620–1682); 42. Рей, Джон (1628–1705); 43. Реди, Франческо (1626–1697); 44. Ричоли, Джовани (1598–1671); 45. Ремер, Олаус (1644–1710); 46. ​​Шайнер, Кристоф (1573–1650); 47. Стено, Николаус (1638–1686); 48. Стевин, Симон (1548–1620); 49. Торичели, Еванджелиста (1608–1647); 50. Везалий, Андреас (1514–1564); 51. Виета, Франциск (1540–1603); 52. Уолис, Джон (1616–1703)

Същата група философи от осемнадесети век, която измисля понятието „тъмни векове“, за да дискредитират християнството, нарича собствената си епоха „Просвещение“ на основание, че религиозната тъмнина най-накрая е разсеяна от светския хуманизъм. Както Бъртранд Ръсел обяснява по-късно, „Просвещението е по същество преоценка на независимата интелектуална дейност, насочена буквално към разпространение на светлина там, където дотогава е преобладавал мракът.“ Така Волтер, Русо, Лок, Хюм и други се опаковат в постиженията на „научната революция“, докато празнуват победата на секуларизма, завършвайки с твърдението на маркиз Лаплас, че Бог сега е ненужна хипотеза.

Разбира се, нито една от тези „просветени“ фигури не е играла никаква роля в научното начинание. Ами тези, които съграждат науката? И те ли са били група скептици? Съвсем не.

На първо място, тринадесет от научните звезди (25 процента) са членове на духовенството, девет от тях римокатолици. В допълнение, сортирах всяка от петдесет и двете звезди по отношение на личната набожност. За да кодирам някого като "дълбоко-вярващ", ми трябваха ясни доказателства за особено дълбока религиозна дейност. Например Робърт Бойл харчи много пари за преводи на Библията на незападни езици. Исак Нютон пише много повече за теологията, отколкото за физиката - той дори изчислява датата за Второто пришествие (1948 г.). Йоханес Кеплер се интересува дълбоко от мистицизма и от библейските въпроси: той посвещава много усилия, за да определи датата на Сътворението, като се спира на 3992 г. пр.н.е.

Използвах категорията "обикновен вярващ", за да идентифицирам онези, чиято биография не предлага доказателства за скептицизъм, но чиято набожност не се откроява като нещо друго, освен задоволителна според техните колеги. Такъв пример е Марчело Малпиги, чиито наблюдения върху сърцето на пилето се считат за едно от най-забележителните постижения на биологията от седемнадесети век. Биографията на Малпиги не предлага директни доказателства за загриженост към Бог, подобна на тази на Бойл или Нютон. От друга страна, той се пенсионира в Рим, за да служи като личен лекар на папа Инокентий XII, особено набожен папа от Контрареформацията, който със сигурност е изисквал високо ниво на благочестие от хората около него. Ако не друго, сигурно съм подценил нивото на лично благочестие на Малпиги и може би съм го направил в други случаи; но не съм надценил ничие ниво на благочестие.

И накрая, запазих етикета "скептик" за всеки, за когото бих могъл да изведа неверие или поне дълбоко съмнение в съществуването на съзнателен Бог. Само един от петдесет и двамата се квалифицира: Едмънд Халей — той е отхвърлен като професор в Оксфорд заради неговия „атеизъм“.

набожност	количество	процент
дълбоко-вярващ	31	60%
обикновен вярващ	20	38%
скептик	1	2%
общо	52	100%

Вижда се, че превъзходните научни постижения от шестнадесети и седемнадесети век са дело не на скептици, а на християни – най-малко 60 процента от които са били вярващи. Ерата на „Просвещението“ е също толкова въображаема, колкото и ерата на „Тъмните векове“, и двата мита са извършени от едни и същи хора по едни и същи причини.

Пропускаме няколко теми, които Старк обсъжда и продължаваме със следната:

Християнската основа на науката

Науката възниква само в християнска Европа, защото само средновековните европейци са вярвали, че науката е възможна и желателна. И основата на тяхната вяра е техният образ на Бог и неговото творение. Така патетично заявява пред изтъкната аудитория от учени, присъстващи на лекцията "Лоуел" през 1925 г. в Харвард, великия английски философ и математик Алфред Норт Уайтхед, който обяснява, че науката се е развила в Европа поради широко разпространената „вяра във възможността на науката … произлизаща от средновековната теология.” Това твърдение шокира не само неговата публика, но и западните интелектуалци като цяло, когато неговите лекции са публикувани. Как би могъл този световноизвестен мислител, съавтор с Бъртран Ръсел на забележителната Principia Mathematica (1910–1913), да не знае, че религията е безмилостен враг на науката?

Уайтхед вижда, че християнската теология е от съществено значение за възхода на науката, точно както нехристиянските теологии задушават научното начинание навсякъде другаде. Той пояснява:

Най-големият принос на средновековието за формирането на научното движение [е] неопровержимата вяра... че има тайна, тайна, която може да бъде разбулена. Как това убеждение е било толкова ярко внедрено в европейското съзнание? … Трябва да идва от средновековното настояване за рационалността на Бог, разбран като притежаващ личната енергия на Йехова и рационалността на гръцки философ. Всеки детайл е наблюдаван и подреден: търсенето в природата можеше да доведе само до оправдаването на вярата в рационалността.

Уайтхед, разбира се, просто обобщаваше казаното от много от великите предходни учени. Рене Декарт оправдава своето търсене на „законите“ на природата на основание, че такива закони трябва да съществуват, защото Бог е съвършен и следователно „действа по възможно най-постоянен и неизменен начин.“ Това означава, че Вселената функционира според рационални правила или закони. Великият средновековен схоластик Никол д'Оресме каза, че Божието творение „много прилича на това на човек, който прави часовник и го оставя да работи и да продължи своето собствено движение сам.” Освен това, тъй като Бог е дал на хората силата на разума, би трябвало да е възможно да открием правилата, установени от Бог.

Много от ранните учени се чувстват морално задължени да преследват тези тайни, точно както отбелязва Уайтхед. Великият британски философ завършва своите бележки, като посочва, че образите на Бог и творението, открити в неевропейските религии, особено тези в Азия, са твърде безлични или твърде ирационални, за да поддържат науката. Всяко конкретно природно „явление може да се дължи на повелята на ирационален деспот“ бог или може да бъде произведено от „някакъв безличен, неразгадаем произход на нещата“. Няма същата увереност, както в разбираемата рационалност на едно лично същество.” Трябва да се отбележи, че предвид общите корени на юдаизма и християнството, еврейската концепция за Бог е също толкова подходяща за поддържане на науката, колкото и християнската концепция. Но евреите са били малко, разпръснато и често потискано малцинство в Европа през тази епоха и не са участвали във възхода на науката - въпреки че евреите са се отличавали като учени след еманципацията си през деветнадесети век.

За разлика от това, повечето религии извън юдео-християнската традиция изобщо не предполагат сътворение. Казва се, че вселената е вечна, без начало или цел; тъй като никога не е бил създаден, тя няма Създател. От тази гледна точка Вселената е върховна мистерия, непоследователна, непредвидима и (може би) произволна. За тези, които поддържат този възглед, единствените пътища към мъдростта са медитация или вдъхновение - няма какво да разсъждаваме. Но ако вселената е създадена в съответствие с рационални правила от съвършен, рационален създател, тогава тя трябва да предаде своите тайни на разума и наблюдението. Оттук и научната истина, че природата е книга, предназначена за четене.

Разбира се, китайците „биха презирали подобна идея като твърде наивна за тънкостта и сложността на Вселената, каквато я усещат“, както обяснява уважаваният оксфордски историк на китайската технология Джоузеф Нийдъм. Що се отнася до гърците, много от тях също смятат вселената за вечна и несътворена – припомнете си, че Аристотел осъжда идеята, „че вселената е възникнала в някакъв момент от времето... като немислима.“ И както се вижда в глава 2, гърците третират космоса и неодушевените обекти по-общо като живи същества и в резултат на това приписват много природни явления - като движението на небесните тела - на мотиви, а не на неодушевени сили. Що се отнася до исляма, ортодоксалната концепция за Аллах е враждебна към научните търсения. В Корана няма предположение, че Аллах е задвижил своето творение и след това го е оставил да работи. По-скоро се предполага, че той често се натрапва в света и променя нещата, както му харесва. Поради това през вековете много влиятелни мюсюлмански учени са смятали, че усилията за формулиране на природни закони са богохулство, тъй като изглежда, че отричат ​​свободата на Аллах да действа. Така китайските, гръцките и мюсюлманските образи на Бог и вселената отклоняват научните усилия.

Само защото европейците вярват в Бог като интелигентен създател на една рационална вселена, те преследват тайните на сътворението. Йоханес Кеплер заявява: „Главната цел на всички изследвания на външния свят трябва да бъде откриването на рационалния ред и хармония, наложени му от Бог и които той ни разкрива на езика на математиката.“ В последната си воля и завещание, великият химик от седемнадесети век Робърт Бойл пожелава на членовете на Лондонското кралско общество да продължават успеха на „техните похвални опити да открият истинската природа на Божиите дела“.

Може би най-забележителният аспект от възхода на науката не е, че първите учени са търсили природните закони, уверени, че те съществуват, а че са ги открили. Следователно може да се каже, че твърдението, че Вселената е имала интелигентен създател, е най-фундаменталната от всички научни теории и че е била успешно подлагана на емпирични тестове отново и отново. Защото, както веднъж отбеляза Алберт Айнщайн, най-неразбираемото нещо във Вселената е, че тя е разбираема: „Априори човек трябва да очаква хаотичен свят, който не може да бъде обхванат от ума по никакъв начин... Това е „чудото“, което непрекъснато се подсилва, докато знанията ни се разширяват.“ И това е „чудото“, което свидетелства за творение, ръководено от намерение и рационалност.

Разбира се, възходът на науката наистина поражда някои конфликти с католическата църква, както и с ранните протестанти. Това по никакъв начин не намалява съществената роля на християнската концепция за Бог в оправдаването и мотивирането на науката; то просто отразява, че много християнски водачи не успяват да разберат важните разлики между науката и теологията. Християнските теолози се опитват да изведат природата и намеренията на Бог от Писанието; учените се опитват да открият природата на Божието творение чрез емпирични средства. По принцип двете усилия не се припокриват, но на практика теолозите понякога смятат, че дадена научна позиция е атака срещу вярата (а някои съвременни учени всъщност атакуват религията, макар и на фалшиви основания). Има голям спор, защото и католическите, и протестантските теолози не са склонни да приемат, че земята не е центърът на Вселената, да не говорим за центъра на Слънчевата система. И Лутер, и папата се противопоставят на твърдението на Коперник, но усилията им да го победят нямат голям ефект и никога не са особено енергични.

Старк завършва главата така:

И, разбира се, напредъкът както в науката, така и в технологиите се случи не въпреки християнството, а благодарение на него. Противно на конвенционалния разказ, науката не процъфтява внезапно, след като Европа захвърли религиозните „суеверия“ по време на така нареченото Просвещение. Науката възниква на Запад – и само на Запад – именно защото юдео-християнската концепция за Бог насърчава и дори изисква този стремеж.

Красотата е друга от трите трансцендентални (т.е. върховни) ценности според християнската философия.

В тази секция ще наблегна основно на изображения, защото в случая с красотата, тя говори сама за себе си. Следвайки аристократичен обичай датиращ още от 17-и век, милиони туристи посещават Европа всяка година, защото старата християнска Европа е изключително красива. Всеки европейски град бил влиятелен преди индустриалната революция е организиран около своята често изящна катедрала, в много случаи строена в продължение на векове. Градове като Флоренция, Венеция, стария Париж, вечния Рим, Санкт Петербург, Мюнхен и Виена стряскат със своята прелест.

Освен, че имат красиви градове, които да рисуват, европейските християни имат техниката и умението да пресъздават това, което виждат, върху повърхности. Това е защото християнският свят изобретява изобразителното изкуство, което ние приемаме за дадено. Великите художници на Ренесанса живеят или работят в италианските градове-държави - Флоренция, Рим и Венеция - и рисуват много от най-големите си шедьоври по поръчки на Църквата и по чисто християнски теми. Така, както мислителите на Църквата надграждат върху гръцката философия и римската държава, така гениите на Ренесанса усъвършенстват възхвалата на човешкото тяло, изявена в гръцката скулптура, съчетавайки я с любовта към човечеството, божественото и божественото сътворение (природата), лежаща в сърцето на християнството.

Трудно е да го осъзнае съвременния човек (поне на мен ми беше), но преди италианските художници от 15-и век и извън християнския свят дори след това, просто няма картини с подобно качество. Фигурите, цветовете, чувството за дълбочина и емоциите, които картините предизвикват са без прецедент и остават трудни за надминаване до ден днешен.

Най-реномираният художник в историята сигурно е Леонардо (1452-1519). Големият му шедьовър по принцип е Мона Лиза (1503–1507). Но другият му голям шедьовър е стенопис на сцена от живота на Исус в църква в Милано.

Единственият, чиято слава е сравнима с тази на Леонардо, е Микеланджело (1475–1564). По-горе и по-долу на тази страница съм сложил двата му шедьовъра от Сикстинската капела във Ватикана - Сътворението на Адам и Страшният съд- две класически библейски теми. На тавана на капелата има още седем по-малко известни стенописа на художника.

Както знаем от костенурките-нинджа, трети легендарен художник от епохата е Рафаело (1483-1520). Жизнерадостен и благ, Рафаело е обичан от народа и от любителите на изкуството до ден днешен. Той специализира в мадоните - изображения на Дева Мария и малкия Исус. Мадоните на Рафаело не само показват невероятното развитие на изобразителното изкуство в края на 15-и век. Те също показват и ще показват във вековете любовта към жените, децата и семейството, произтичаща от християнската вяра.

Последният шедьовър на Рафаело е Преображението на Исус.

Тъй като според християнството човекът е създаден в Божия образ ("imago Dei"), красотата на човешкото тяло се превръща в достоен предмет на идеализация и пресъздаване в бързо развиващото се изкуство на Ренесанса. Микеланджело идеализира красотата на мъжкото тяло с пет-метровата статуя Давид.

Ботичели (1445 – 1510) рисува своята Венера през 1485 г., а Албрехт Дюрер (1471-1528) довършва Адам и Ева през 1507. Една от ярките звезди на следвощото поколение майстори, Тициан, рисува Венера, която три и половина века по-късно Марк Твен описва като "най-гнусната, най-отвратителната, най-неприличната картина, която светът притежава".

В края на 16-и век, следващото поколение майстори достига нови постижения. Тинторето украсява Двореца на дожите с изящен стенопис с размера на голям апартамент (9 на 22 м.).

А щурият Караваджо (1571–1610) създава революция в разбирането на сенките и светлината и развива специфичен драматичен и реалистичен стил.

Цяла Европа се учи от италианците на изобразително изкуство. Ниските земи раждат школа, оставила отпечатък в историята. Един от нейните шампиони е Рубенс (1577–1640).

Йоханес Вермер (1632-1675) развива стегнат и привидно прозаичен стил, донякъде противоположен на бомбастичния размах на Рубенс. Но под простотата на темите и композициите му се таи огромен заряд и дълбоко уважение към простолюдието. Вермер умира беден и минават два века, преди да добие популярност.

Трети велик майстор от периода е вечно популярния Рембранд (1606-1669).

Вече узряло в първото десетилетие на 16-ти век, изобразителното изкуство достига невероятни висоти през следващите два века. В края на 17-и и през 18-и век, занаятът може би дори презрява.

Макар че, условно казано, за рисуването само се изискват бои и четка, само християнският свят успява да създаде образи, хем правдоподобни в изображението на човешкото тяло и света като цяло, хем фантастични и идеализирани - повече от снимки. И причината за това е християнството, което проповядва божествеността на красотата и изяществото на тялото. Църквата дава темите и поръчките на гениите, създали изкуството на Ренесанса.

А целият свят получава техническите им похвати и творбите им като подарък.

Доброто е трета трите трансцендентални (т.е. върховни) ценност според християнската философия.

"Доброто" не е лесно за дефиниране; но в случая с християнството, помагат ученията на Църквата и Писанието. В 1 Коринтяни 13 глава, св. Павел казва:

1 Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.

2 И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

3 И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.

4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,

5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,

6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,

7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.

9 Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;

10 но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.

11 Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.

12 Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.

13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Т.е. любовта към ближния към Господ и дори към самия себе си е християнски дълг. И не просто защото Господ така казва в светото писание или чрез Църквата; а защото, както св. Павел отбелязва, "любов нямам, нищо не съм". Любовта е основна човешка нужда.

Две други особеност на християнството са следните: Една е идеята, че всички са равни пред Бога. Но ако всички имат шанс да бъдат спасени и Господ обича всички, то предпоставките за институция като робството се разяждат. Идеята за покаянието също е революционно. Покаянието може да има смисъл само, ако покайващия го прави по своя воля. Това означава, че християнството предполага свободната воля и отрича идеята за предопределеността или съдбата. Родни Старк тълкува нещата по следния начин в глава 6-а на Как Западът спечели (How the West Won) (2014):

Сравнете трагедиите на Шекспир с тези на древните гърци. Не че Едип е бил без грешки, но той не е направил нищо, за да заслужи тъжния си край – той просто е станал жертва на съдбата си. За разлика от тях Отело, Брут и Макбет не са били пленници на сляпата съдба. Както Касий посочи на Брут, „Вината, скъпи Брут, не е в нашите звезди, а в нас самите.“ И в крайна сметка всеки от тези герои на Шекспир получава това, което заслужава.

На други места в този труд обяснявам как истинската свобода е свободата от пороците, които поробват човека; и свободата от страха, който е "убиеца на ума". Но тук ще се спра на свободата в буквално значение - християнството и църквата освобождават човечеството от робството. Макар че би било интересно от академична гледна точка да обсъдим в детайли защо робството е нещо лошо, ще се задоволя със средния риторичен въпрос: Как бихме се чувствали ние ако ни поробят? Старк продължава със следните думи:

Една от най-важните идеи, улесняващи възхода на Запада, е вярата в свободната воля. Докато повечето (ако не всички) древни общества са вярвали в съдбата, западняците вярват, че хората са сравнително свободни да следват диктата на своята съвест и че в значителна степен те сами определят съдбата си. Това вярване имаше забележителни поведенчески последствия. Може би най-важното е, че създаде тенденция хората да не се примиряват с нещата, каквито са, а по-скоро да се опитат да направят ситуацията по-добра. Нещо повече, вярата в свободната воля води директно до оценяване на правото на индивида на свободен избор, в резултат на което средновековна Европа отхвърля робството – единствената култура, която някога е правила това без външна принуда. (Разбира се, в крайна сметка Западът трябваше да го направи отново в Новия свят.) Ценността, придавана на индивидуалната свобода, съчетана с наследството от гръцките усилия за демокрация, доведе до нови демократични експерименти в средновековните италиански градове-държави.

За модерния човек, свикнал от рождение да живее сит, свободен, спокоен и стоплен, е трудно да си представи, че до скоро, на практика всички народи освен християнските, са живели с институцията на робството. И както черните американци не спират да ни повтарят, дори много от християните не са били идеални. Една четвърт от световното население е мюсюлманско и робството е завинаги вкоренено в исляма, защото по дефиниция исляма следва ученията на Мохамед, а той е притежавал роби. Може да е съветвал добро поведение към тях - но ги е притежавал.

Робството приключва в средновековна Европа само защото Църквата кръщава всички роби и след това забранява поробването на християни (и на евреи). В контекста на средновековна Европа тази забрана на практика означава универсално премахване.

В началото на своето съществуване в рамките на Римската империя, Църквата отстоява легитимността на робството, но го прави с известна неяснота. Помислете за най-цитирания пасаж от Новия завет за робството. Пишейки до Ефесяните (6:5–9), Павел увещава: „Роби, бъдете послушни на онези, които са ваши земни господари, със страх и трепет, в простота на сърцето, като на Христос … знаейки, че каквото и добро да направи някой, той ще получи същото отново от Господа, независимо дали е роб или свободен." Тези, които охотно цитират този пасаж, рядко продължават да цитират следващия ред: „Господари, направете същото с робите и въздържайте се от заплахите, знаейки, че този, който е и техният, и вашият Господар, е на небето и че Той няма пристрастия.” Това, че Бог се отнася към всички еднакво, е фундаментално за християнското послание: всички могат да бъдат спасени. Това насърчава ранната Църква да приема роби и когато е възможно да купува свободата им - самият папа Калист (починал 223 г.) е бил роб.

Докато съществува Римската империя, църквата продължава да утвърждава легитимността на робството. През 324 г. християнският съвет на Гранж осъжда всеки, който насърчава недоволството сред робите, което подсказва, разбира се, че подобни дейности са се извършвали. Но напрежението нараства между подкрепата за робството и акцента върху равенството на всички в очите на Бог. С падането на империята Църквата разширява прегръдката си към тези в робство, отказвайки им само ръкополагане в свещеничество. Историкът Пиер Бонаси изразява въпроса така: „Робът … е кръстен [и] има душа. Тогава той недвусмислено е човек."

Така както робството може да се върне под една или друга форма в модерния свят, то се връща в християнския свят по време епохата на Великите географски открития. Но е важно да се разбере, че робството се завръща въпреки усилията на Църквата.

...Робството се появи отново с отмъщение в Новия свят. Църквата реагира енергично, като папите от шестнадесети век издават поредица от гневни бикове срещу робството в Новия свят. Но папите нямаха сериозна светска власт в тази епоха и тяхната енергична опозиция беше безрезултатна.

Но християнска Европа се справя и с втората вълна на войната срещу робството - аболиционизма. Особено важна е ролята на голямата сила на 19-и век - Британската империя. Религиозно възраждане в края на 18-и век създава предпоставките за унищожението на робството в целия свят. Особено влиятелни в борбата срещу робството са сектите на квакерите и методистите на Джон Уесли (1703-1791). Постепенно, цяла Европа забранява робството; а после дори "изнася" аболиционизма с помощта на военна сила.

Всъщност една от причините за освобождаването на българите от османското иго през 1878 г. е, че англичаните и руснаците са съгласни в това, че е срамно за целия християнски свят цял християнски народ да бъде мачкан от неверници в рамките на европейския континент. Александър II решава да действа и да реши въпроса. Разбира се, че Русия и Великобритания са имали геополитически интереси на балканите. Но това не означава, че назрялата в този исторически момент неприязън към робството и съпричастието към българите не са важни фактори в събитията.

Тук ще представя един (от няколко класически) аргумент за съществуването на Господ или нещо като Господ, който поне за мен се оказа необорим. Става дума за довода от "първата причина".

Накратко: Светът, в която живеем, има начало. Теорията за "Големия взрив", обоснована от изчисления и наблюдения на космическите тела, които се отдалечават от някаква начална точка, гласи точно това.

Но разбира се, ако светът има начало, то той по дефиниция е бил създаден от нещо. Това нещо, каквото и да е то, е Господ. Това означава, че знаем, че Господ съществува - от там нататък въпроса е просто каква е същността му.

Доводът, представен по-горе и наричан "телеологичен", не е нито оригинален нито пълен. Аристотел защитава дори по-слаба позиция в глава 12 на своята Метафизика в 4-и век преди Христа. Философът дори не предполага, че вселената има начало, защото, както той твърди, без значение дали е вечна или не, вселената трябва да е била създадена от нещо.

6.

Щом като има три същности и две са природните, а една е неподвижната, трябва да поговорим за нея. Първото, което трябва да се покаже е, че е необходимо да има някаква вечна и неподвижна същност.

Да възникне или да се унищожи движението е невъзможно; нито времето. Дори да приемем, че същностите са вечни (както правят тези, които приемат за вечни ейдосите), това няма да донесе никаква полза в размисъла за движението, ако не сметнем, че в тях е налице някакво начало, което може да причини промяна.

Няма да има движение дори ако то се осъществи, а същността му е възможност. Защото тогава то няма да е вечно – след като е допустимо това, което е във възможност, да не съществува. Следователно трябва да има такова начало, чиято същност е действителността.

Изглежда, че всяко нещо в действителност е и във възможност, но не всяко, което е във възможност, е и в действителност; и в такъв случай възможността е първична. Но как ще се задвижи всичко, ако няма нещо в действителност, което да бъде причина? Затова някои – като Левкип и Платон – определят осъществяването като вечно и казват, че движението съществува винаги. Но каква е причината за това и какво е то, не казват. И после, трябва да се каже кое е първоначалното движение, тъй като това е извънредно важно.

За това, че действителността е първа, свидетелства Анаксагор (защото Умът е действителност), също и Емпедокъл, който говори за Обич и Раздор; а и онези, които казват, че движението е вечно.

Аристотел също показва, че Господ е единствен, неделим, вечен и "отделен от сетивните неща".

Има нещо, което се движи вечно в непрестанно движение, и това е движението в кръг. И след като това, което движи и от своя страна е движено, е средно, трябва да има нещо движещо, което движи, без да е движено: и то е нещо вечно, и е същност и действителност. То движи като желаното и мислимото, които движат, без да бъдат движени.

От една страна, целта съществува за някого, а от друга, тя е нещото, към което той се стреми. Тя движи, както движи обичаното, докато останалите движат, бидейки движени.

Сред промените на първо място е преместването, а от него първо е движението в кръг. Него пък го предизвиква „това“. Следователно то съществува по необходимост – и доколкото е по необходимост, то е и добро, и в този смисъл е и начало.

Ето от такова начало зависи небето и природата. Неговият начин на съществуване е като най-доброто, което ни се случва понякога. То е вечно в такова състояние (за нас това е невъзможно), защото неговата действителност е удоволствието. Мисленето само по себе си е за онова, което е най-добро, и най-истинското мислене е мислене за най-истинското добро. Умът мисли сам себе си чрез участие в мислимото: той става мислим, като схваща и мисли, така че умът и мислимото са едно и също.

Това, че богът притежава винаги доброто състояние, в което ние се намираме само понякога, е чудесно; но пък ако неговото състояние е още по-хубаво, това би било още по-необикновено. Но е точно така. И животът също е в него: защото действителността на ума е живот, богът е действителност, а действието само благодарение на себе си е неговият живот, който е прекрасен и вечен. Казваме, че богът е живо същество, което е добро във висша степен и е вечно, така че животът и непрекъснатата вечна непреходност принадлежи на бога – нали това е богът.

От казаното дотук става ясно, че има някаква същност, която е вечна, неподвижна и отделена от сетивните неща. Тази същност не може да има каквато и да било големина, а напротив – тя няма части и е неделима. Защото тя движи нещата в продължение на безкрайно време, а нищо, което има безкрайна сила, не е ограничено. Така че същността, за която говорим, няма да има ограничена големина; но няма да има и безкрайна, защото няма никаква безкрайна големина.

Особено смелите и заинтересуваните могат да намерят съвременна версия на тезата на Аристотел в труда на проф. Уилям Лейн Крег (1949-) Космологичният аргумент на Калам (The Kalām Cosmological Argument) (1979). Калам е арабската средновековна апология, позоваваща се на Аристотел, до произведенията на когото арабите са имали достъп с оглед на това, че превземат много от гръцкия свят.

Но между знанието за съществуването на Господ и вярата в християнството съществува ров. Вярата в един отдалечен Бог, създал Вселената и потеглил към други занимания, се нарича "деизъм" и се различава от християнското учение, което проповядва, че Господ взима активно участия в делата на света и от време на време, когато сметне за нужно, прави чудеса. Много хора са съгласни, че някой трябва да е създал света; но им идва нанагорно да повярват, че в подредения научен свят има място за чудеса.

Големият взрив помага и в този случай. Та какво друго освен чудо може да е Големия взрив? В бездънното черно нищо изведнъж в залп от заря се ражда цял свят! Това е точно чудо. Нещо повече - това първично чудо е последвано, в някакъв момент, от още две чудеса. Едното е създаването на живота - расте тревичка, плуват риби, летят птици. А другото е появата на човека, различаващ се от животните с разума си.

Ако са се случили поне тези три чудеса - а те са факт, иначе нямаше да сме тук за да си говорим - то значи съществуват чудеса и могат да се случват още чудеса. Това означава, че основното чудо, на което се крепи християнството, е напълно възможно. Това е възкръсването на Исус. А щом може Исус да е възкръснал, значи може християнството да е истина. Дали това е така е въпрос, на който всеки трябва да си отговори.

В четенето на книги има един полу-сериозен принцип - внимавайте с книги, които са на по-малко от сто години. Защото от една страна, една книга трябва да устои изпитанието на времето; а от друга, влиянието на писателя и неговите съмишленици и модата на епохата могат да създадат неточна оценка за даден труд в продължение на десетилетия. Както обсъждаме другаде в тази глава, времето разкрива истината.

В 17-и век се разгарят два горещи спора във философско-литературните среди. И двата засягат починалия дипломат, философ и учен Готфрид Лайбниц (1646-1716). Единият скандал е относно това кой е изобретил математическия анализ - Лайбниц или Нютон. Англичаните и техни съюзници на континента водят остри атаки срещу Лайбниц с цел присвояване на престижа от откритието. През 20-и век, с достъп до архивите от 17-и век, историците стигат до извода, че Лайбниц и Нютон изобретяват анализа независимо един от друг. Но през 17-и век, извън Германия англичаните взимат превес и репутацията на Лайбниц бива потъпкана.

Една от причините за този развой на събитията е атаката върху друг важен труд на Лайбниц от страна на водача на френските философи, самопровъзгласилите се пророци на анти-християнското Просвещение. Това е Волтер (1694-1778), описан от популярния американски историк Уил Дюрант (1885-1981) по следния начин:

Италия има Ренесанс, а Германия има Реформация, но Франция има Волтер; той е за своята страна и Ренесанс, и Реформация, и половината Революция. Той е първият и най-добрият за времето си в концепцията и писането на историята, в изяществото на своята поезия, в очарованието и остроумието на своята проза, в обхвата на своята мисъл и своето влияние. Духът му се движи като пламък над континента и века и вълнува милиони души във всяко поколение.

Спорът между Волтер и призрака на Лайбниц е около Проблема за злото. Ако Господ е добър и любящ, защо позволява на хората да са зли? Защо просто не ги е създал добри и не ги е оставил да живеят в Рая (или поне Райската градина)? И отделно от поведението на хората, защо на Земята има толкова много нещастия? Защо умират толкова много хора от болести, глад и бедствия? Справедливо ли е да умират децата преди да са вкусили от живота?

Въпросите са стойностни и трудни. Лайбниц предлага своя отговор в своя труд Теодицея (1710). Творбата на Лайбниц е най-сериозната и известна теодицея от няколко появили се в епохата. Думата произтича от гръцките думи за "бог" и "присъда". Философът надгражда върху мисли, изказани повече от хилядолетие назад от гиганта на Западната църква Августин Блажени (354-430). (Интересна книга, анализираща историята на теодицеята, е Злото и Бога на любовта (Evil and the God of Love) (1966) на философа Джон Хик (John Hick) (1922-2012).)

Чертите на общата теза на Лайбниц и Августин (в становищата им има известни разлики; но приликите са повече) са както следва: Господ, преливащ от доброта, създава света, защото това е добра идея. Светът може да се разглежда като изящно произведение на изкуството. Лайбниц дори твърди, може би без достатъчно добро основание, че светът е "най-добрият възможен от всички светове", с довода, че перфектният Господ би създал точно "най-добрият" свят.

В този най-добър или поне добър свят, страданието на хората е цената за тяхната свобода на волята. Злото се дефинира като "недостиг на добро". Тъй като само Господ може да бъде перфектен във всичко, то дори неговото творение има някакви ограничения, от които произтича злото. Така хората, заради своята недостатъчна воля или недостатъчно знание, грешат и причиняват нещастия на себе си и околните. Що се отнася до природните бедствия, то те може би са наказание за първородния грях на Адам и Ева - един вид напомняне, че сме грешни.

Поне една част от теодицеята на Августин и Лайбниц ми се струва полезна и неоспорима. Това е идеята, че свободната воля създава възможността за грешки, които нараняват нас и тези около нас. Свят без свободна воля би бил като лего комплект - симпатичен, но мъртъв. За да се случва нещо, трябва свободна воля.

Но може би идеята за "най-добрият от всички възможни светове" се проваля в неспособността си да обясни болката, която не произтича от човека и болката, която засяга невинните. Ако един възрастен човек се пропие и умре от цироза, може да се каже с някакво основание, че се е поддал на греховете си. Но с какво е виновно малкото му дете? И с какво е виновно цялото семейство ако ги помете цунами? Справедливо ли е подобно наказание за първородния грях, който е делото на Адам и Ева преди толкова поколения, че спомените са се превърнали в легенди, а легендите в митове?

През 1755 г. цунами помита Лисабон като последствие от чудовищно земетресение на брега на Португалия. Загиват между 60 и 100 хил. души. Европа е потресена. Идеите на "философите оптимисти" като Лайбниц претърпяват тежък удар. Вдъхновен от събитието, Волтер, един от най-гениалните писатели на века, заклет англофил и враг на църквата и религията, пише един от най-важните и забавни романи на епохата - Кандид или оптимизмът (1782). Разказва се за един наивен ("Кандид" значи нещо като откровен или наивен) младеж и неговия учител професор Панглос; като "Панглос" е игра на думи и може да се преведе примерно като "Всезамазко" или "Вселъско". Професор Панглос е карикатура на Лайбниц и каквото и да се случи, обяснява как то е за добро, защото той и Кандид живеят в най-добрия от всички светове. А целия роман е поредица от брутални и изключително забавни нещастия, които връхлетяват героите. Случва им се португалското земетресение, поробват ги пирати, ходят на война, ще ги горят на клада инквизитори, отиват до Новия свят и намират златния град Елдорадо и така нататък. И всяка случка негласно повтаря въпроса: Как може да се случват такива неща в "най-добрия от всички светове"? Защо невинните страдат за грешките на виновните? Защо на власт са толкова много идиоти, откачени и маниаци?

***

Както отбелязва Джон Хик в Злото и Бога на любовта (1966), съществува и друг тип теодицея, изказана в ранна форма от църковния отец Ириней Лионски (~130-202) и мълчаливо приета в Източната църква така както теодицята на Августин е била донякъде официално приета в Западната църква.

Тезата на тази втора теодицея е, че Господ създава човека по свое подобие, за да има някой, с когото да може да споделя своята любов и с когото един вид да общува. И подобно на Господ, създаденият от него човек е свободен, което значи, че е свободен и да греши. (Господ не може да греши, защото е идеален и самодостатъчен.) Но друго свойство на човечеството, което Ириней забелязва, е способността за усъвършенстване. И тъй като човечеството може да се учи от грешките си и да става по-добро, светът става нещо като поле за изява и за съзряване на човека в неговото пътешествие към постигането на морално възвишение.

Парадоксът на страданието и смъртта е, че те създават предпоставките за най-възвишените изяви на човешкия дух. Защото величината на един подвиг е съразмерна със залога, който човек рискува, преследвайки този подвиг. Едно е да провъзгласиш дадено мнение, ако всички големи институции в страната го подкрепят. Съвсем друго ако те чакат лишения, мъчения и смърт. Едно е да рискуваш малко време, пари или репутация за дадено начинание. Съвсем друго е да рискуваш живота си.

Както пише Джоузеф Кембъл (1904-1987) в своя значим труд Героят с хиляди лица (1949), в човешкото съзнание съществуват архетип на героя и неговото поведение. И два от най-важните моменти в пътешествието на героя са неговото изпитание и неговата символична смърт. Не може да има съзряване без изпитание и не може да има истинско изпитание без риск! Най-големият залог е живота, а най-значимото човешко действие е саможертвата.

Погледнати по този начин, природните бедствия придобиват друг вид. Преди по времето на Августин и дори на Лайбниц нещата са били едни; но в наше време е ясно, че човечеството е способно да упражни неимоверен контрол върху природата. Следва, че човечеството може да предотвратява природни бедствия или злините от природни бедствия стига да спре да се занимава с глупости и да се съсредоточи върху благополучието си. Или казано по друг начин, стига да поеме отговорност за себе си.

Тази теодицея също отговаря на проблема на бездействието, косвено следващ от позицията на Лайбниц за "най-добрия от всички светове" и осмян от Волтер в разни сцени в Кандид. Ако сме грешни и страданието е важна част от този "най-добър свят", то не следва ли, че покорното търпение е правилнилната реакция спрямо страданието? Според Августин, може би да! Но според другото разбиране, макар че страданието трябва да се търпи, човек може същно да учи от него и да се опитва да предотвратява бъдещото страдание.

Земетресение и цунами? Може би земетресението може да бъде предвидено чрез науката и технологията и населението може да бъде евакуирано. Може би могат да се строят устойчиви сгради. Може би може да бъде спряна вълната-цунами по някакъв начин. Може би с развитието на науката може да се предотврати самото земетресение.

Същото важи за всякакви зарази и т.н. Дори ако комета покоси Земята, го има въпроса, а защо не сте колонизирали и друга планета както настоява Илън Мъск?

Що се отнася до страданието на невинните, то може би то е неминуемо последствие от съществуването на страдание и съществуването на невинност. От всички религии и квази-религии като дарвинизма, християнството дава най-добрия отговор на този проблем. Ако сам Бог е дошъл на тази земя, за да страда с нас, значи Той знае за мъката на невинните и им съчувства и ще се погрижи за тях. Матей 18 глава:

1 В същото време учениците дойдоха при Исуса и казаха: Кой е по-голям в небесното царство?

2 А Той повика едно детенце, постави го посред тях, и рече:

3 Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.

4 И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство.

5 И който приеме едно такова детенце в Мое име, Мене приема.

6 А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини.

В заключение, ще отбележа, че християнството разполага с отговори на проблема за злото. Тези отговори са предмет на векове спорове и размишления сред философите и продължават да търпят подобрения в наше време. И всеки трябва сам да си реши дали тези отговори го задоволяват.

Едно от последствията на сюжета "11-и септември" бе порицаването и заклеймяването на ислямската религия, която в интерес на истината проповядва разпространението на "правата вяра" чрез свещена война ("джихад"). Макар че както за всяка тема може да се поспори, исторически факт е, че християнството превзема коритото на Средиземно море по мирен път; докато последователите на Мохамед разпростират своята вяра с огън и меч.

Но покрай исляма, световното задкулисие си създаде и добра възможност да нападне християнството. Християнството е неудобно за тях и ги дразни. Най-вече, християнството почита живота и следователно е несъгласно по природа с намаляването на прираста на населението, в което управниците толкова дълбоко вярват. Отделно, християнството налага определени ограничения на поведението, които господарите на вселената не одобряват. Трети момент е влиянието в САЩ и Великобритания на етнически групи, носещи историческа неприязън към християнството.

И не случайно в десетилетието на 2000-те, атеистичните елементи в англо-американското общество подемат офанзивата. Предвождат ги така наречените "четири конника на атеизма" - Ричард Докинс (1941-), Кристофър Хичънс (1949-2011), Даниел Денет (1942-) и Сам Харис (1967-). Те пишат няколко книги, които осмиват и разкритикуват християнството. Тъй като отразяват вижданията на много хора в световния елит, книгите получават значителна подкрепа и внимание. Офанзивата на "четирите конника" и техните съюзници поражда отговор от страна на видни християнски професори - например Джон Ленъкс (1943-), Алистър Макграт (1953-), Ричард Суинбърн (1934-) и Алвин Плантинга (1932-).

Двете основни посоки на атака на "новите атеисти" са следните: (1) религиозната вяра е детинщина сравнима с вярата в Дядо Мраз; и (2) християнството носи вреди и дори и да съществува, Господ е лош и не заслужава уважение.

Докато вторият тип доводи е стар колкото християнството, то първият набира популярност чак в края на 19-и век; особено след публикацията на двете книги на Дарвин през 1859 г. и 1871 г. Предлагам следния пример, черпещ наведнъж от двама от най-известните атеисти на 20-и век - Бъртранд Ръсел и Ричард Докинс. От глава 2-а на Делюзията Бог (2006) на Докинс:

Друг начин да се изрази тази грешка [липсата на вяра в атеизма] е по отношение на тежестта на доказване и в тази форма тя е приятно демонстрирана от притчата на Бъртран Ръсел за небесния чайник.

Много правоверни хора говорят така, сякаш е работа на скептиците да опровергават възприетите догми, а не на догматиците да ги доказват. Това, разбира се, е грешка. Ако предположа, че между Земята и Марс има порцеланов чайник, който се върти около слънцето в елиптична орбита, никой няма да може да опровергае моето твърдение, при условие че внимавам да добавя, че чайникът е твърде малък, за да бъде разкрит дори от нашите най-мощни телескопи. Но ако добавя, че тъй като моето твърдение не може да бъде опровергано, е непоносима самонадеяност от страна на човешкия разум да се съмнява в него, с право бих помислил, че говоря глупости. Ако обаче съществуването на такъв чайник беше потвърдено в древни книги, преподавано като свещена истина всяка неделя и внушавано в съзнанието на децата в училище, колебанието да се повярва в съществуването му би се превърнало в белег на ексцентричност и би дало право на съмняващия се на вниманието на психиатъра в една просветена епоха или на инквизитора в по-ранно време.

Няма да губим време да го казваме, защото никой, доколкото знам, не боготвори чайниците; но, ако бъдем притиснати, не бихме се поколебали да заявим силното си убеждение, че определено няма орбитален чайник. И все пак строго-научно всички трябва да сме агностици по отношение на чайника: не можем да докажем със сигурност, че не съществува небесен чайник. На практика ние се отдалечаваме от агностицизма на чайника към а-чайника [игра на думи с термините "теизъм" и "а-теизъм"].

Един приятел, който е възпитан като евреин и все още спазва съботата и други еврейски обичаи от лоялност към наследството си, описва себе си като „агностик към феята на зъбите“. Той смята Бог за не по-вероятен от феята на зъбките. Не можете да опровергаете нито една хипотеза и двете са еднакво невероятни. Той е а-теист до същата голяма степен, в която е и а-фейник. И агностик и за двете, в същата малка степен.

Чайникът на Ръсел, разбира се, означава безкраен брой неща, чието съществуване е мислимо и не може да бъде опровергано. Великият американски адвокат Кларънс Дароу каза: „Аз не вярвам в Бог, както не вярвам и в Майката гъска“. Журналистът Андрю Мюлер е на мнение, че да се обречеш на определена религия „е не повече или по-малко странно от да разберем да вярваме, че светът е с форма на ромб и се носи през космоса в щипките на два огромни зелени омара, наречени Есмерелда и Кийт. децата в Camp Quest. Популярно божество в Интернет в момента – и също толкова неопровержимо, колкото Яхве или който и да е друг – е Летящото спагетено чудовище, което, както мнозина твърдят, ги е докоснало със своя придатък на фино месо. Радвам се да видя, че Евангелието на летящото спагетено чудовище вече е публикувано като книга с голямо одобрение. Аз самият не съм го чел, но кому е нужно да чете евангелие, когато просто знаеш, че е вярно? Между другото, нямаше как да не се случи и следното – имаше Голяма схизма, в резултат на която се появи Реформираната църква на Летящото спагетено чудовище.

Смисълът на всички тези изходни примери е, че те са неопровержими, но никой не смята, че хипотезата за тяхното съществуване е наравно с хипотезата за тяхното несъществуване. Твърдението на Ръсел е, че тежестта на доказването е на вярващите, а не на невярващите. Твърдя, че шансовете в полза на чайника (чудовище от спагети / Есмерелда и Кийт / еднорог и т.н.) са не по-ниски от шансовете срещу.

Горният цитат е добър пример за тона и съдържанието на полемиките на "новите атеисти" през периода на техния, ако можем да го наречем така, кръстоненосен поход. Но вместо да постигнат желаната цел, доводите от тип "небесен чайник" и "спагетено чудовище" показват фрапираща липса на обща култура, философски познания и елементарно уважение; а на всичкото отгоре спокойно могат да бъдат приложени срещу самите "нови атеисти".

Работата е там, че никой сериозен християнски мислител не проповядва вяра в небесни чайници, феи, спагетени същества, Майки гъски или дядо Мраз. От над 2300 години, християните и техните предшественици като Аристотел казват, че "трябва да има нещо движещо, което движи, без да е движено," което "има някаква същност, която е вечна, неподвижна и отделена от сетивните неща". Това е! Всеки, който иска да опровергае съществуването на Господ, трябва да опровергае доводите на Аристотел и стотиците други философи, много от тях гениални, които следват в стъпките му.

Стратегията, която прилагат Ръсел и Докинс е пример за логическата грешка на "чучелото" - когато се оборват не истинските позиции на опонента, а привидно подобни слаби позиции, които той не би си помисли да защитава. Българският гений знае за подобен номер, обобщен в лафа "кажат ли веднъж, че сестра ти е курва, върви доказвай, че нямаш сестра".

От тези и други изцепки на Докинс изглежда, че човекът няма дори бегло понятие от философия, метафизика и теология. Той откровено признава, че не му се занимава с тези неща, защото според него те са безсмислени. Но ако Докинс и други като него отказват да вземат на сериозно идеите, с които две хилядолетия и половина най-великите умове на човечеството са се борили, то как могат да бъдат взети на сериозно самите Докинс и подобните му?

Нещо повече - който копае гроб другиму, сам пада в него - а не е ли уязвима спрямо собствените му доводи "науката" (всъщност вярата) на самия Докинс? Та опровергаем ли е дарвинизма? На всеки пример за невъзможността на механизмите на Дарвин да произведат даден резултат се дава един и същи отговор: "В продължение на милиони години еволюция, може и да се случи." Много хубаво, но това не е наука - това е нещо средно между теология и научна фантастика. Но едно по едно; ще говорим за дарвинизма по-долу.

Становището на "конниците на атеизма", че вяра в Господ е нещо детинско, е лесно опровержимо а приори. Достатъчна е елементарна обща култура. Ако толкова много от великите гении на науката и философията са били не просто дълбоко-вярващи, а дори са писали дълги теологически трактати, то следва, че най-малкото вярата в Бога е нещо разбираемо, достойно и уважително за един сериозен човек. Може би не всеки трябва да вярва, но определено е нормално за сериозни хора да вярват. Забележете, че тук не се "позовавам на авторитет". Аз не казвам, че човек трябва да вярва, защото Лайбниц е вярвал. Аз казвам нещо друго - че щом толкова много хора като Лайбниц са вярвали, значи сериозни хора могат да вярват в Бог.

Примери? Да вземем откривателите на математическия анализ - гениалните Нютон (1642-1727) и Лайбниц (1646-1716). И двамата са повече от прости вярващи - всеки от тях пише сериозни теологични трудове - в случая на Нютон непубликувани предвид еретичния им характер; в случая на Лайбниц, Теодицеята.

Друг пример? Известните френски математици Декарт (1596-1650) и Паскал (1623-1662) са не по-малко известни в областта на философията и теологията.

Всъщност, както обсъдихме по-горе, цялата Европейска наука (а наука се е появила единствено в Европа) е дълбоко пропита от и тясно свързана с християнската вяра на учените от епохата на научната революция. Ако тези гении са вярвали в един разбираем свят създаден от любящ Господ, то може би си струва да уважим вижданията им в това отношение.

***

Другата стратегия, често използвана от атеистите, е тезата, че дори и да има Господ, то той е зъл или най-малкото незаинтересуван от човешкото страдание и следователно не заслужава уважение и почит. И отделно, християнската вяра е нещо вредно и лошо. Макар и съвместима с вяра в съществуването на Създател, тази позиция е несъвместима с християнската вяра в любящ Бог.

По-горе, разглеждайки теодицеята, обсъдихме една от опорите на тезата за лошия Бог - така наречения "проблем за злото". Ако има любящ Господ, то защо той позволява толкова много страдание? Приетият християнски отговор е, че не може да има свободна воля без да има страдание; и не може да има човечество без да има свободна воля. (Съвременна версия на отговора може да бъде открита в книгата Бог, свобода и зло (1977) на американския философ Алвин Плантинга.)

Но съществува и друга посока на атака - твърдението, че християнските учения проповядвани от църквата и светото писание са "лоши". Тъй като, по дефиниция, атеистите вярват в нравствен произвол, не е ясно с какво право те порицават другите. Самият Докинс пише в Река, извираща от Едем (1995), че "Вселената, която наблюдаваме, има точно свойствата, които трябва да очакваме, ако в основата си няма замисъл, няма цел, няма зло, няма добро, нищо освен безмилостно безразличие". Прекрасно. Но тогава с какво основание може да се твърди, че това или онова нещо е "лошо" или "добро"? Според собствения си мироглед, Докинс може да говори за своите претенции и прищявки - но не и за добро и зло. Така че в този случай, той и колегите му се опитват да градят нещо в плаващи пясъци.

Затова когато Докинс се жалва, че християнството порицава хомосексуализма, то Докинс хвърля думи на вятъра. Да, християнството порицава содомията - но не само защото в Библията пише, че така трябва, а защото содомията е престъпление срещу човешката природа. Или дори по-общо казано, тъй като педерастията вреди на самия педераст, на семейството му и на обществото, християнството я порицава. На кого му пука, че Докинс е несъгласен? С какво са по-добри неговите вярвания от вярванията на съветските комунисти, които, макар и също атеисти, порицават содомията с доводи, подобни на християнските?

Максимумът, който атеистите могат да постигнат е да обвинят християнството в лицемерие. Докинс се опитва да направи това в 7-а глава на Делюзията Бог (2006). И за да не се обърка някой, Докинс представя тезата си по следния начин в началото на 2-а глава:

Богът от Стария завет е може би най-неприятният персонаж в цялата художествена литература: ревнив и горд от това; дребен, несправедлив, безпардонен маниак на контрола; отмъстителен, кръвожаден етнически чистач; женомразец, хомофоб, расист, детеубиец, геноцид, филицид, чума, мегаломан, садо-мазохист, капризно злонамерен побойник.

Може би така вижда нещата Докинс! Но както му отговаря Алистър Макграт (в началото на 4-а глава на Делюзията Докинс? (2010)), "Като се замисля, аз също не вярвам в такъв Бог. Всъщност не познавам никой, който вярва." Старият завет се състои от притчи, които не бива да се приемат буквално. И сериозните хора не ги взимат буквално; разните протестантски еретици, които боготворят библията са друг въпрос. Но дори и да приемем Стария завет буквално, то това е проблем по-скоро за евреите, отколкото за християните. Макар че Стария завет се приема от християнската вяра, централният текст на християнската вяра е Благовестието.

Макар че Докинс нарочно избягва темата за кръстоносните походи, често срещано обвинение срещу християните е войнствеността, която те проявяват в разрез с миролюбивите учения на Исус. Иронично е, че други врагове на християнството, като например Едуард Гибън (1737-1794), обвиняват християнството в обратното - в прекалени пасивност и примирение. Може би разликата между двамата е, че Докинс е живял в мирно време, а Гибън в бурно - и всеки гледа от своята камбанария.

Човек може да отговори на двамата наведнъж с проста илюстрация, която българите, след пет века мюсюлманско иго, могат да оценят.

Със сабя, камила и шепа барут, арабите, маврите и турците превземат половината християнски свят, достигайки до централна Франция през 732 г. и портите на Виена през 1683 г. Само доблестта на европейските рицари ги спира. Как щеше да изглежда света, ако мюсюлманите бяха превзели Европа? Щеше ли да има наука, изкуство и човешки права? С уважение към мюсюлманите - надали. Ако те не успяват да постигнат тези неща за хилядолетие съседство с християните, то трудно може да се предполага, че щяха да ги постигнат ако бяха превзели Европа.

Кръстоносните походи са умерен и справедлив отговор спрямо мюсюлманската заплаха. В битките при Поатие, Виена и Светите земи, християнският свят доказва, че е способен да се защитава. А що се отнася до нелицеприятните събития съпътствали походите, то - на война като на война. (Разбира се, Четвъртият кръстоносен поход е друг въпрос.) Европейците и християните с нищо не се проявяват като по-жестоки от мюсюлманите (кръвен данък), монголците (масови касапници и изнасилвания), ацтеките (човешки жертвоприношения) и други световни народи и цивилизации.

Но да се върнем към Докинс. Вместо да критикува християните за жестокост, той решава да ги критикува за "морално отвратителни" учения и "садо-мазохизъм". Пак в глава 7-а:

...има и други и други учения в Новия завет, които никой добър човек не трябва да поддържа. Имам предвид централната доктрина на християнството: тази за „изкуплението“ на „първородния грях“. Това учение, което лежи в основата на теологията на Новия завет, е почти толкова отвратително от морална гледна точка, колкото и историята за Авраам, тръгнал да пече на барбекю Исак, на когото прилича – и това не е случайно, както Геза Вермес изяснява в Променящите се лица на Исус. Самият първороден грях идва направо от старозаветния мит за Адам и Ева. Техният грях – яденето на плода на забранено дърво – изглежда достатъчно мек, за да заслужи просто порицание. Но символичното естество на плода (познанието за доброто и злото, което на практика се оказва знание за това, че са голи) се оказва достатъчно, за да превърне тяхното измамно бягство в майката и бащата на всички грехове.

... Но сега садомазохизмът. Бог се въплътява като човек, Исус, за да бъде измъчван и екзекутиран като изкупление за наследствения грях на Адам. Откакто Павел изложи тази отблъскваща доктрина, Исус е почитан като изкупител на всички наши грехове. Не само миналия грях на Адам: и бъдещите грехове, независимо дали бъдещите хора са решили да ги извършат или не!

В този случай, Докинс, който като атеист и дарвинист се смята за животно, иска да принижи всички други до собственото си ниво. Да, животните нямат "първороден грях". В техния свят няма добро и лошо. Лъвът не е лош, защото убива и изяжда антилопата - той просто следва лъвската природата. Лешоядът, който яде мърша, също не е лош - той е просто лешояд.

Но моментът, който Докинс или умишлено пропуска или не може да разбере заслепен от високомерието си, е, че хората са повече от животни. Ние имаме разсъдък, воля и съвест. И когато юношеският максимализъм се сблъска с отговорностите и трудностите на зрелостта, човек започва да разбира ограниченията и слабостите си. И има ли човек над 40, който да не съжалява поне малко за казана тежка дума? За грозно поведение спрямо някой любим? За малодушие в лицето на тежко изпитание? За дните и годините, похабени в мързел, лакомия, самосъжаление и самозаблуда?

Не сме идеални. В човешката природа има тъмни сили, които излизат наяве, когато разумът не може да различи доброто от злото, волята няма сили да постигне доброто или съвестта е потъпкана в преследването на пороците. Във всеки от нас има мрак, с който трябва непрестанно да се борим. И идеята за "първородния грях" ни го напомня.

Що се отнася до другото обвинение на Докинс, то то е не по-малко показателно - за нравите на надменните първенци на съвременния свят, които си мислят, че само защото са пробили в елита на богат народ в богато време, са хванали Зевс за брадата. Разбира се, че ако не вярваш, че си неподатлив към греховете, ти не би вярвал, че ти трябва изкупление!

Но за тези от нас, на които им се случва да прегрешат, съдбата на Исус означава, че Господ е съпричастен към нас и е готов да ни помага и да ни прости. Това е голямо нещо и голямо облекчение, което, ако човек има поне малко достойнство, води до двойни усилия в търсенето на праведност и целомъдрие; пък били те и недостижими. Антиномианизма, който може да последва от погрешния извод, че тъй като Господ е готов да прости, всичко е позволено, е (основно протестантска) ерес, която съблазнява несериозните и наивните.

Но освен, че е съпричастен към слабостите ни, Господ е съпричастен и към страданията ни. Ако Исус наистина е Бог, както твърди християнството, то какъв по-голям жест от Разпятието може да има? Какъв по-откровен отговор на проблема за злото? Господ знае, че ни е тежко. Знае, че се мъчим. И показва, по своя собствена воля, че е съпричастен.

***

Ще завърша тази секция с темата за Ада. В 9-а глава на Делюзията Бог (2006), Докинс поставя нещата по следния начин:

„Пръчките и камъните могат да ми счупят костите, но думите никога не могат да ме наранят.“ Поговорката е вярна, стига наистина да не вярвате на думите. Но ако цялото ви възпитание и всичко, което някога са ви казвали родители, учители и свещеници, ви е накарало да вярвате, наистина да вярвате, напълно и абсолютно, че грешниците горят в ада (или някаква друга неприятна доктрина като тази, че жената е собственост на съпруга си), напълно правдоподобно е думите да имат по-дълготраен и пагубен ефект от делата. Убеден съм, че изразът „злоупотреба с деца“ не е преувеличение, когато се използва, за да опише какво правят учителите и свещениците с децата, които насърчават да вярват в нещо като наказанието на неизплатените смъртни грехове във вечния ад.

Докинс дава следния пример за дете, тормозено от обяснението за ада, което му е било дадено:

Получих писмо от една американка на около четиридесет години, възпитана като католичка. На седемгодишна възраст, каза ми тя, й се случили две неприятни неща. Тя е била сексуално малтретирана от своя енорийски свещеник в колата му. И горе-долу по същото време една нейна малка приятелка от училище, която трагично загинала, отишла в ада, защото била протестантка. Или поне моята кореспондентка е била накарана да вярва в това от тогавашната официална доктрина на църквата на нейните родители.

Разбира се, ако човек не вярва в греховете и в доброто и злото, то няма защо този човек да вярва в справедливостта. Но въпросът остава - има ли справедливост? На този свят, за съжаление, не напълно - и всички го знаем. Но ако на този няма, то ще има ли на следващия?

Детската невинност все някога трябва да приключи. Кога точно трябва да се разкаже на децата за зверствата от Втората световна война и безбройните други исторически трагедии? За последствията от злоупотребата с наркотици и алкохол? За нещастията в любовта, разводите, предателствата, изневерите? За дрязгите между близки и приятели? За насилието, причинявано от загубените души, които мамят, бият и убиват за своя изгода?

По-добре ли е децата да не знаят за тези неща и да бъдат изненадани от живота? Не е ли страшно човек да вярва, че той и други като него могат безнаказано да се гаврят с околните, стига само да не бъдат хванати? Последният въпрос е един от най-важните въпроси на 19-и век и темата на един от великите романи от периода - Престъпление и наказание (1866) на Достоевски (1821-1881).

Ако има всесилен Господ, то той трябва да е любящ, защото любовта е част от идеалното му естество. Ни ако той е любящ, то той също трябва да бъде милостив и справедлив. Милостта се състои във възможността на всеки да се покае и да получи опрощение - ако е искрен. Но за който не се покае, трябва да има последствия. Тези последствия са ада.

Няма нужда да бъдат обвинявани Господ и християните в излишна жестокост. Исус и църквата говорят на език, разбираем за извън-историческите вечни човешки маси, които не разбират от философия и теология, но знаят какво значи да се опариш или да те набият. Образът на вечния пламък им говори красноречиво. Но "адът" може да бъде разбран и в преносен смисъл. Може би адът просто означава състояние, в което безсмъртната душа изпитва чувствата - включително болките и страданията - на тези, които човек е докоснал през живота си. Каква по ужасна участ от това да изпиташ каквото си причинил на тези, които си предал! В сравнение, адските огньове звучат като разходка в парка (както казват американците).

В заключение, ще повторя, че съвременните нападки срещу християнството рядко се издигат над нивото на детинщината и умишленото неразбиране. Всъщност, в християнската теология няма нищо просто и наивно. Тя е плод на над 2500 години труд от най-големите умове на историята. Ако желаете, уверете се сами.

И още нещо. Поне що се отнася до "новите атеисти" и техните опоненти, когато четох трудовете им и слушах дебатите им, атеистите ми се сториха груби, неподготвени и надменни и леко злобно. А техните християнски опоненти се държаха учтиво, бяха много добре подготвени и от тях лъхаше, макар да звучи банално, доброта. Или поне така ми се стори. Можете да проверите за себе си.

Сред управляващата елита на Запада и особено сред англо-американците е табу всякаква критика срещу теорията на Дарвин.

Причината за това е основополагащата позиция на дарвинизма в метафизическата система на Англо-американската империя. А системата е добре описана от Докинс в цитата, който разгледахме и по-горе:

Вселената, която наблюдаваме, има точно свойствата, които трябва да очакваме, ако в основата си няма замисъл, няма цел, няма зло, няма добро, нищо освен безмилостно безразличие.

Т.е. вселената е плод на случайност, животът също е плод на случайност, няма такива неща като добро и справедливост, има само, според знаменитата фраза на Хърбърт Спенсър (1820-1902), "естествен подбор"; или в прекия превод от английски, "оцеляването на най-подходящите" ("survival of the fittest").

Тук ще разгледаме няколко въпроса: Къде бърка теорията на Дарвин? Защо я защитават толкова усърдно англо-американските управници и други? И защо английският елит приема теорията на първо място?

Но преди да разгледаме въпросите, накратко, каква е теорията на Чарлз Дарвин (1809-1882), публикувана през 1859 г. в Произход на видовете? На практика, Дарвин екстраполира познатите факти от селскостопанския подбор и заявява, че под натиска на нуждата за оцеляване, чрез микроскопични промени от поколение на поколение, в рамките на милиарди години, в природата се състои един вид "естествен подбор". Неподходящите (за своята среда) индивиди умират, а подходящите се размножават. По този начин, ако човек може чрез внимателен подбор да развъди всичко от кученца-играчки до грамадни санбернари, то, според Дарвин, в природата кучетата могат да се превърнат в китове.

Що се отнася до зародиша на първата клетка, предполага се, че тя се е създала по някакъв начин в "първичната супа" от химикали и прочее някога някъде.

Да започнем с първия от повдигнатите по-горе въпроси - какви са грешките и слабостите на теорията за еволюцията?

Възражение: Какви грешки, еволюцията е общоприет научен факт, все едно да критикуваш теорията за гравитацията! Отговор: Възражението е полезно, но сравнението е неуместно. Няма сериозен човек, който сериозно да критикува теорията за гравитацията. Да, телата се привличат и формулите, които предлага Нютон, дават полезен и проверим математически модел, който описва това привличани. Всичко това е безспорно защото е лесно проверимо.

Положението с дарвинизма е съвсем различно. Теорията на Дарвин среща критики от рождението си до ден днешен. През 2001 г., 731 учени, включително от елитни университети, подписват открито писмо под названието Научно несъгласие с дарвинизма. Това, че много други учени са съгласни с дарвинизма говори повече за съвременното научно съсловие, отколкото за коректността на теорията.

От чисто техническа гледна точка, главните слабости на теорията на Дарвин са разни. По-важните са: (1) "неопростима сложност" ("irreducible complexity") - идеята, че механизъм със сложността на крилото или окото не може да възникне по описания от Дарвин метод; (2) произхода на живота, необясним чрез механизма на Дарвин; (3) липсата на доказателства за теорията; (4) практическата недоказуемост на теорията; (5) противоречието между теорията и здравия разум; и други.

Самият Дарвин е наясно с проблема за "неопростимата сложност" и сам се чуди как може да е "еволюирало" окото. Предполага, че първо се е появило око, "виждащо" цветни петна, което постепенно се подобрява през поколенията.

Но тази логика очевидно не работи, защото един орган или вижда, или не вижда. И за да вижда, един орган трябва да има сложната конструкция на окото, чиито съставни части са безполезни сами по себе си. Всъщност не просто безполезни, а вредни, защото тежат!

Да вземем един плактон и да речем, че магическа мутация създаде нещо подобно на леща. Отлично. Но за какво ни е тя без зеници, ириси, вени и всичко друго? Само тежи и прави организма по-негоден и следователно обречен.

Дарвинистите до такава степен се притесняват от този проблем, че един от най-известните от тях през втората половина на 20-и век, Стивън Джей Гулд (1941-2002), през 1972 г. предлага така наречената теория на "точковото равновесие" ("punctuated equilibrium"), която проповядва, че големите промени между видовете (примерно от куче или крава към кит) стават чрез резки скокове. За дарвинизма дотогава, това е анатема и между дарвинистите избухва спор, защото мнозина правилно усещат, че магическите скокове от един вид на друг на практика не се различават от чудеса.

Класически труд на темата за "неопростимата сложност" е Черната кутия на Дарвин (Darwin's Black Box) (1996) на проф. Майкъл Бихи (Michael J. Behe) (1952-).

Друг проблем, който притеснява Дарвин, е произхода на живота. Неговата теория предлага механизъм, който да поеме нещата от първата клетка. Но как се е стигнало до тази клетка? Всъщност по него време дори не са особено наясно със съдържанието на клетката и предполагат, че съставната единица на живота е нещо много просто. Дарвин плахо предполага, че може би първата клетка може да се появи в "първичната супа" ако я ударят няколко светкавици.

Но 150 години по-късно, човечеството знае структурата на клетката. И структурата е сложна. Шансът да получим клетката, пържейки първичната супа с ток е равен на шанса да получим компютър, хвърляйки по едно кило силикон и желязо в една торба и после разтрисайки я особено добре. Невъзможно е.

Отделно, вече знаем, че организмите са, общо взето буквално, програмирани на езика на ДНК-то. Това е език с четири букви. Всичкият живот на земята е програмиран на този език. Но откъде идва самия език? Дарвинизма е безсилен да отговори на този въпрос. Последователите му не обичат темата и силно ръкомахат, когато тя бъде повдигната.

Книгата Подпис в клетката (Signature in the Cell) (2009) на Стивън Майър (Stephen C. Meyer) (1958) съдържа задълбочен анализ на неспособността на теорията на Дарвин да обясни съвременното разбиране за клетката.

Друг проблем са доказателствата за теорията. Невъзможно е да се види "еволюцията" на един вид от друг, защото по дефиниция, процесът отнема хиляди години. Когато Дарвин представя своята теза през 1859 г., той се надява, че разкопки ще докажат, че е бил прав, чрез откритието на много промеждутъчни организми. Век копане по-късно, гореупоменатия Стивън Джей Гулд пише следното в своя магнум опус:

Въпреки тази силна вяра в геоложкия градуализъм, Дарвин е знаел отлично - както всички палеонтолози винаги са знаели - че стазисът и внезапната поява представляват норма за наблюдаваната история на повечето видове.

Или казано на прост език, под земята няма скелети на полу-кучета-полу-китове и четвърт-кучета-три-четвърти-китове. Има само скелети на кучета и скелети на китове.

Всъщност от чисто научна гледна точка, теорията на Дарвин е много трудна за доказване или опровергаване, защото всяка критика може да бъде отхвърлена с тезата "за милиони години може и да стане". А както обсъдихме по-рано в тази глава, важна част от науката е проверяването на хипотези. Особено влиятелният философ на науката от 20-и век Карл Попър (1902-1994) пише следното в своята автобиография Безкрайна мисия (Undended Quest) (1976):

Стигнах до извода, че дарвинизмът не е тествана научна теория, а метафизична изследователска програма – възможна рамка за тествани научни теории.

В последствие, мнението на Попър търпи "еволюция", ако може така да се каже; но горната му мисъл остава проницателна и полезна.

Американците понякога ползват следния лаф, когато обсъждат дадена идея - "Does it pass the smell test?". Превежда се примерно така: "Вони ли?" Т.е., те се позовават на здравия разум, в който те дълбоко вярват. В случая с дарвинизма, мисля, че "мирише". Идеята, че чрез мутации (които са генетични грешки, а не безобидни случайни промени) амебата може да стане на риба, рибата на куче, кучето на кит, кита на маймуна и маймуната на човек, е абсурдна. Тези животни са прекалено различни едно от друго. Чудо или някаква програма може да ги превръща от едно в друго; но "естествен случаен процес"? Надали.

Според мен за дарвинизма важи това, което най-твърдите му поддръжници твърдят за християнството. Малцина биха вярвали в дарвинизма без огромната институционална подкрепа, която органите на Империята дават на теорията за еволюцията.

***

Престижът на дарвинизма сред англо-американските елите от последните век и половина подвига неизбежен въпрос: Защо тези хора подкрепят дарвинизма с такава ожесточеност?

Според мен отговорът е достатъчно прост. Вярата в дарвинизма е кулминацията на интелеткуално-психологическия исторически процес, състоящ се в отхвърлянето на ограниченията на християнството от страна на важна част на английската елита и техни съюзници и подражатели в Европа. "Крал" е религиозна титла в християнска Европа. Кралете получават правото си на власт от Бог, приемайки и съответни отговорности и задължения. Затова епископите коронясват и помазват кралете, които от своя страна дават клетви. По този начин кралете са длъжни пред Бог, пред Църквата и пред народа.

Както любезно ни обясни Докинс, в дарвиновия свят няма място за морали, добро, зло, справедливост и други подобни глупости. Има място само за едно - оцеляването на годните. Негодните са получили своя шанс и са се оказали недостойни. Победителите печелят целия свят.

В продължение на 1000 години след падането на Рим, в Западна Европа протича битка за надмощие между кралете и църквата. След като Мартин Лутер (1483-1546) заковава знаменитите си 95 тезиса на вратата на църквата във Витенберг през 1517 г., мнозина от владетелите на кралствата по-отдалечени от Рим се възползват от момента, за да се отлъчат от Църквата и да откраднат собственостите й (до една трета от земите в някои кралства, включително богати манастири). Хенри VIII (1491-1547), прочут с навика си да обезглавява жените си, през 1534 скъсва с Рим и е обявен за главата на новата "Англиканска църква". В последствие, Хенри и неговите съюзници разграбват собственостите на църквата. Така относително новия английски елит, наследил страната от загиналите във бруталната гражданска "война на розите" (1455 – 1485) средновековни английски династии, придобива голяма част от началното си богатство чрез грабеж.

Три века по-късно, великобританците доминират целия свят и се радват на несметни богатства. Както Майкъл Кейн (1933-) казва в класическия филм от 1975 г. Човекът, който искаше да бъде крал, "ние не сме богове, а англичани - което е почти толкова добро".

И теорията на Дарвин най-сетне дава възможност на тези англичани да се отърват от ограниченията наложени от християнството и да се радват на властта и богатството си с чиста съвест и без скрупули. Защото скритата логика на дарвинизма не е особено скрита - ако вселената е случайна и важи само оцеляването на годните, то силните и богатите - дори по наследство - заслужават своите привилегии, защото са по-добри от останалите. Нещо повече, те не са длъжни с нищо към ближните си. Всеки се бори да оцелява както свари сам за себе си.

От психологическа гледна точка, дарвинизмът е мироглед, прекрасно пригоден за тези, които са или се смятат за силни, специални, умни, гениални, талантливи и успели и които не желаят да се чувстват длъжни на никой за нищо. Затова не е чудно, че подобни хора вярват в теорията за еволюцията и съпътстващия нея мироглед. С дарвинизма, те са свободни да правят каквото си искат. И тях това ги устройва.

Затова табуто спрямо критиките срещу дарвинизма е разбираемо. Англо-американската елита възприема критики срещу идеите на Дарвин така както мюсюлманите приемат критики срещу посланието на Мохамед. И докато мюсюлманите реагират по техния специфичен начин, англо-американските господари използват своя подход - доколкото е възможно, тези, които критикуват тезата на великия пророк Дарвин са поставени в черни списъци и изключени от по-престижните позиции в обществото.

***

Възражение: И какво толкова, нека си проповядват дарвинизма, на кого му пука. Отговор: За съжаление, на всички трябва да ни пука, защото от вярата в дарвинизма има последствия.

В първата половина на тази глава описах как християнството довежда до създаването на възвишените наука, изкуство и лична свобода, на които се радваме днес. Мога да се съглася, че могат да съществуват други мирогледи, които да доведат до тези неща. Но докато християнството със сигурност води до тях, то дарвинизма със сигурност води в обратна посока.

Докато християнството цени истината, красотата и любовта като трансцендентални ценности присъщи на един идеален Господ, то в дарвинизма единствената ценност е грубото оцеляване в една безсмислена случайна вселена. Това означава, че ако лъгането води до оцеляване, то то е оправдано. Отделно, ако вселената и всичко, което се случва в нея, е плод на случайност, то единственият смисъл от науката, доколкото тя е възможна в атмосфера на безпосочност, е търсенето на инструменти за упражняване на сила. Дарвинистката наука, доколкото такава би могла да съществува, би се съсредоточила върху намирането на инструменти за оцеляване и контрол над простолюдието и природата.

Резултатите от дарвинистката наука са налице и бяха подробно анализирани в този труд. Става дума за спринцовките, за холестерола, за голямото горещо добро утро и прочее други глупости. В средата на първата половина на 21-и век, науката се намира в явна криза.

Що се отнася до красотата, то в контекста на дарвинизма телесната красота е полезна, доколкото води до размножаване; но красотата не е ценна сама по себе си. Ценно е оцеляването. Не се дават допълнителни точки за красивото оцеляване. Следствията от това са навсякъде около нас. Изобразителното изкуство, което и без това се чуди как да се отличи от фотографията през 19-и век, катастрофира с 200 км. в час скоро след пробива на дарвинизма и сестрински мирогледи като нихилизма на Ницше (1844-1900). Сравнете другите картини на тази страница със следната изцепка на Пикасо (1881-1973), който между другото е можел да рисува и добре.

Вместо да даде човещина и някакво чувство на проститутките от публичния дом в Барселона, Пикасо ги изобразява като розови уроди в един изкривен свят. Всъщност макар и противна, тази картина добре улавя мирогледа на Пикасо и неговите епоха и място, когато за пръв път от хилядолетия атеизма става модерен. В очите на амбициозния и обречен на успех Пикасо и тези като него, барселонските курви наистина са уроди недостойни за уважение. Пикасо минава през доста жени до края на живота си и, подобно на Хенри VIII, той е благ и любящ към тях в началото на връзката; и изразява това, рисувайки им ласкави и реалистични портрети. Но когато връзката се износи, следва отмъщение. И ако Хенри VIII обезглавява жените си, то Пикасо рисува своите като уроди.

Друга илюстрация на деградацията на изкуството в ерата на дарвинизма е Викът (1893) на Едвард Мунк (1863-1944). Може да се признае, че в някакъв смисъл картината улавя ужаса на нихилизма, пълзящ в края на 19-и век. И предусеща трагедиите, което ще сполетята Европа и света между 1914 и 1945 г. Но макар и прозорлива, картината не може да бъде наречена красива. И е малко притеснително, че изглежда сякаш нарисувана от пет годишно дете, което го бият вкъщи.

Модерното изкуство достига своя връх и своето олицетворение още преди век в легендарната творба на Марсел Дюшан (1887-1968), която неизвестно защо не се казва Кенеф, а Фонтан (1917):

Подобна трагедия се разиграва и в модерната архитектура. Тук нямам място да навляза в детайли, затова ще ви дам препоръка за книга и една снимка, демонстрираща така наречения "бруталистичен" стил на модерната архитектура. Книгата е От Баухаус до нашата къща (From Bauhaus to Our House) (1981) на гениалния американски писател, на практика описал САЩ през американския век, Том Улф (1930-2018). Улф пише и добра книга за изобразителното изкуство - Нарисуваното слово (The Painted Word) (1976) - в която отбелязва, че самото изкуство е загубено в море от моди и теории, измисляни от продавачите на картини, за да баламосват неуките богаташи, които купуват картини. (Разбира се, има и други стойностни книги по темата; но Улф е особено приятен за четене.)

Накратко - посещение в някой от музеите на модерното изкуство или кратка разхода край "модерни" сгради е достатъчна да демонстрира естетическия банкрут на съвременния свят, обладан от мирогледа на дарвинизма и сходни доктрини.

Що се отнася до ролята на любовта в дарвинизма, то отново тя е чисто утилитарна. От нея има смисъл ако помага на оцеляването и размножаването. Що се отнася до любов към слабите или към чуждите, то такава е откровено вредна. В това отношение, действията на Хитлер и подчинените му са напълно логични и обясними. Те просто практикуват естествен подбор. Нацизмът логично следва от дарвинизма. По ясни причини изказването на подобни тези е табу. Но изводът е очевиден. За тези, които се интересуват от детайлите, полезна книга по темата е От Дарвин до Хитлер (From Darwin to Hitler) (2004) на Ричард Уайкарт (Richard Weikart) (1958-).

Ако мирогледите на дарвинизма и прикачения му малтусианизъм (между другото, Дарвин и Малтус са били роднини и Дарвин измисля "оцеляването на подходящите" след като чете есето на Малтус за населението) надделеят, то голяма част от човечеството ще бъде елиминирана, а повечето от останалите ще бъдат поробени по невиждан в историята начин. Поне такъв е мерака на някои от властващите почитатели на дарвинизма, както обсъдихме в предишна глава.

Така че, в заключение, ще кажа, че дарвинизмът е важен. Защото последствията от него са ужасни. А самата теория е без особено съдържание. В един по-добър бъдещ свят, тя ще бъде записана в учебниците по история като поредната заблуда, с която човечеството се е преборило.

Английският писател и католик от началото на 20-и век Хилер Белок (1870-1953) пише знаменитата фраза "вярата е Европа и Европа е вярата". Аз съм съгласен с него. Без вярата, Европа би се превърнала в нещо друго - След-Европа или Невропа (Не-Европа). И тя върви натам; макар че не е късно да се обърне.

Християнството е най-голямото ни наследство като българи, като балканци и като европейци. То ни е приобщило към старата развита европейска култура на гърците и римляните. То ни е дало писменост и цивилизация. И то ни е съхранило през петте века иго. Църквата се е подвизавала по нашите земи още преди българите и славяните да стигнат до там. И донякъде християнската човещина предпазва българите от големите грешки, които другите народи правят през Втората световна война. Българите спасяват своите евреи и отказват да пратят войници в месомелачката на източния фронт. България страда от войната, но много по-малко от другите. Тя е единствената сила на оста, която получава територия след войната.

Както казва чл.13 ал.3 на Конституцията на република България, "Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание." Точно така! И това поне малко от малко ни пази.

Религията, запазена от дедите ни въпреки османлиите и комунистите, ни дава красота, наука, свобода и изпитан начин на живот, който води до удовлетворение и щастие. Тя ни дава сила в тежките моменти и надежда за утрешния ден. И вече разполагаме с нея, не ни трябва да я внасяме отвън или да я създаваме от нищото.

Свинският дарвинистки атеизъм, с който англо-американците искат да заместят атеизма на Маркс, не обещава нищо освен безжалостна борба за оцеляване на всеки срещу всеки, в която естетиката и истината нямат място и единствената справедливост е волята на силния на деня. Безумният мироглед на късната империя уверено води към трагедии и безумия.

Тук не препоръчвам завръщане към някакво старо идеализирано християнство. Историята и религията не работят така. Но мисля, че бихме имали полза, като отделни личности и семейства и като цял народ, ако се поучим от грешките и успехите на нашата Църква, нейните църкви-сестри (особено Католическата) и протестантските секти и достигнем нова епоха на нашата древна религия.

Неизбежно е да се забележи, че повечето от картините на тази страница и имената на художниците и учените, са западни. Причините за това са ясни - България изчезва от световната карта малко преди Ренесанса и се завръща в началото на модерната епоха. Нашият народ просто изпуска петте века помежду, през които Западът достига своя апогей и покорява света. Но може би нашето време тепърва предстои. Може би вместо да потънем заедно със старата Европа, можем да вземем най-доброто от нея и да развием наш Ренесанс. Защо не? Какво ни пречи освен нашите страхове, комплекси и мързел?

Вярата е Европа и Европа е вярата. И българите трябва да решат - дали ще останат част от една обновена Европа; или ще скочат в бездната на Невропа.

• Европа е вярата и вярата е Европа.
• Успехът на Европа произтича от мирогледа на Европа, който от почти 2000 години до преди малко повече от 100 години е християнски. От ценностите на християнската религия произтичат революционните европейски постижения като науката, изкуството и свободата.
• Християнството има стари и добре развити отговори на критиките и нападките, хвърляни срещу него. Като цяло тези, които критикуват християнството, за неуки и гневливи.
• Мирогледът, с който влиятелна част от англо-американската елита се опитва да замени християнството през последния век и половина е основан на погрешни начала и е изгоден единствено за най-силните. Средният човек и малкият български народ ги очакват само нещастия в света, към който ни бутат.
• От практична гледна точка:
• Християнството дава най-добрия наръчник за лично развитие и щастие, развит досега в човечеството.
• На нивото на народите, християнството дава опора, защита и път напред.
• Нека се поучим от последните 1000 години християнска философия и история и нека преживеем нов Ренесанс и влезем в следващата, по-добра епоха на нашата скъпоценна и древна религия.

назад към основната страница